Една вечер, едва преди десетина дни, той се присъедини към мен, докато се разхождах по моята алея. Хвана ръката ми. Аз го погледнах. Стори ми се, че искаше да ми говори за нещо.
— Мила малка приятелко! — изрече нежно той. — Скъпа приятелко!
Ала в допира и думите му усетих някакво различно чувство и у мен се породи една нова мисъл. Възможно ли бе приятелските и братски чувства да се изместват в душата му от други? Не прочетох ли в израза му една доброта, която бе повече от братска обич и приятелство?
Многозначителният му поглед искаше да ми каже вещо друго, ръката му ме притегли към него, устните му се раздвижиха. Не. Не сега. По здрачната алея пред нас се появи препятствие, то се вдигна напреде ни двойна заплашително. Срещнахме две зловещи фигури — една жена и един свещеник — мадам Бек и отец Силас.
Никога не ще забравя лицето на отеца. В първия миг то изразяваше някаква дълбока чувствителност, извикана от изненада, но бързо потъмня от жлъчта на религиозната ревност. Той се обърна към мене с неискрен глас. Вгледа се в ученика си със строгост. А мадам Бек, естествено, все едно не бе видяла нищо — нищичко, — макар че родственикът й не пусна пред нея ръката на еретичката, а я стисна още по-здраво.
След всичките тези събития неговото внезапно заминаване ми се стори отначало невероятно. Всъщност единственото непрестанно повтаряне и това, че сто и петдесет души около мен го приемаха като нещо естествено, ме накара да повярвам. Що се отнася до онази напрегната седмица с празните й, но мъчителни дни, които не донасяха от него нито дума, нито обяснение, спомням си я, ала не съм в състояние да я опиша.
Настъпи последния ден. Сега вече той трябваше да ни посети. Трябваше да се появи, за да ни каже сбогом, защото другото означаваше, че ще изчезне безмълвен и никога вече няма да го видя.
Но за това, изглежда, не мислеше никой друг от цялото училище. Всички станаха в обичайния час, закусиха както обикновено; всички, без да споменат и да се замислят за някогашния си учител, подхванаха с безразличие обикновените си занимания.
Цялата къща тънеше в такава забрава, в такова спокойствие, всички така бяха привикнали към ежедневието си, че едва дишах от тази ялова, задушна атмосфера. Нямаше ли кой да заговори вместо мен? Никой ли освен мен нямаше желание да го види, да изрече думата, на която да откликна с „Амин“?
Виждала ги бях сплотени, когато ставаше въпрос за дреболии — за някое лакомство, за свободен ден, за отлагане на урок; ала сега не можеха, не искаха да се струпат край мадам Бек и да настоят за последна среща със своя учител, който бе обичан ако не от всички, то поне от някои — обичан, доколкото те умееха да обичат, защото всъщност какво представляваше любовта на мнозинството?
Знаех го къде живее, знаех къде бих могла да науча нещо за него, къде да го намеря. Беше на хвърлей място. Но и в съседната стая да се намираше, без да ме е повикал, все едно, нямаше да отида. Да преследвам, да търся, да напомням за себе си, да настоявам — не умеех ни едно от тези неща.
Господин Еманюел би могъл да мине на метър от ръката ми. Минеше ли мълчаливо и без да ме погледне, мълчалива и неподвижна щях да го пусна да си отиде.
Утринта премина. Настъпи следобедът и вече си мислех, че всичко е свършило. Сърцето ми трепереше в гърдите. Кръвта ми спираше в жилите. Чувствувах се болна и едва успявах да върша работата си и да стоя на мястото си. Малкият свят край мене вървеше безразличен по своя път, всички изглеждаха весели, без грижа, без страх, без тревожни мисли. Същите ученички, които само преди седем дни бяха хълцали истерично при внезапната вест, сякаш напълно бяха забравили тази вест, значението й, своите чувства.
Малко преди пет, часът за разпущането на ученичките, мадам Бек изпрати да ме повикат в нейната стая, за да й прочета едно писмо и да й напиша отговора на английски. Преди да започнем, видях я внимателно да затваря двете врати на стаята си, затвори дори и прозорците, макар денят да беше горещ и тя да обичаше свежия въздух. Защо бяха тия предпазни мерки? Острото подозрение, жестокото недоверие извикаха у мен тези въпроси. Дали не искаше да се изолира от външните звуци? Но какви звуци?
Вслушвах се както никога досега, вслушвах се както вълкът единак, който броди в зимните нощи, души в снега в очакване на плячката си и чува далечните стъпки на странника. Към средата на писмото чух нещо, което спря перото ми — чух стъпки в коридора. Не беше звъннал входният звънец; Розин — изпълняваща очевидно нечия заповед — бе предотвратила иззвъняването. Мадам забеляза, че спрях. Тя се изкашля, раздвижи се, заговори високо. Стъпките отминаха към класните стаи.