— Продължавайте — обади се мадам . Но моята ръка бе скована, слухът ми напрегнат, мислите ми бяха другаде.
Класните стаи бяха в друго здание, коридорът ги отделяше от жилищната постройка. Въпреки разстоянието и стените чух да се раздвижват, цял един клас стана на крака.
— Часът е свършил — обади се мадам.
Наистина време беше за това, но защо тази внезапна тишина, това състояние на глъчката?
— Почакайте, мадам, ще видя какво има.
Оставих перото и я напуснах. Напуснала съм я, как не! Тя не би позволила да я оставя. Безпомощна да ме задържи, тя стана и ме последва като сянка. Извърнах се на последното стъпало.
— И вие ли идвате?
— Да — отвърна тя и срещна погледа ми със странно изражение — очите й бяха мрачни, но решителни. Продължихме нататък, не една до друга, но тя ме следваше по петите.
Той бе дошъл. Видях го още щом влязох в първи клас. Там отново бе застанала позната фигура. Несъмнено опитали се бяха да го възпрат, но той беше дошъл.
Момичетата стояха в полукръг, той минаваше край тях и се сбогуваше, стискаше ръката на всяка, докосваше бузата на всяка с устни. Това последното се разрешаваше от чуждестранния обичай по време на раздяла — раздяла тъй сериозна, тъй продължителна.
Неприятно ми беше, че мадам Бек ме последва по този начин, че тъй отблизо ме следи. Шията и раменете ми потръпваха трескаво от дъха й, почувствувах страшен гняв.
Той приближаваше, обходил бе вече полукръга, стигна до последната ученичка, извърна се. Ала мадам ме изпревари и внезапно се изстъпи напред, сякаш тялото й се разду и дрехите й се удвоиха, засенчи ме, скри ме от погледа му. Тя знаеше моята слабост и моя недостатък, можеше да предугади душевната парализа, пълната липса на самочувствие, които ме обхващаха в подобни моменти. Тя избърза към своя сродственик, обсипа го с думи, привлече вниманието му, поведе го към вратата — стъклената врата, която се отваряше към градината. Той се огледа. Да бях срещнала погледа му, предполагам, че смелостта щеше да надвие смущението ми и вероятно щях да пристъпя напред, да намеря спасение, но в стаята вече цареше хаос, оня полукръг се беше разпръснал на малки групички и моята фигура се бе загубила сред тридесетина други, по-едри от мене. Мадам успя да се наложи. Да, отведе го и той не ме видя. Смяташе, че ме няма. Удари пет часът, прозвуча силният звънец на камбаната, известяваща края на заниманията, ученичките се разпръснаха, стаята се опразни.
Тогава, спомням си, връхлетяха ме мигове на пълен мрак и дълбоко отчаяние — неизразима скръб на една непоносима загуба. Какво да правя, о, какво да правя, когато едничката надежда в живота ми бе изтръгната тъй безмилостно от моето разкъсано, огорчено сърце?
Не зная на какво бях готова, когато едно момиченце — най-малкото в училището — се намеси със своята невинност и незнание в този бушуващ и безмълвен център на моя вътрешен конфликт.
— Госпожице — изфъфли тъничкото гласче, — нося ви ей това. Господин Пол ми нареди да ви търся из цялата къща, от тавана до мазето, и като ви намеря, да ви го дам.
И детето ми предаде една бележка. Малкият гълъб кацна на коленете ми с маслинено клонче ни мира. Нямаше ни адрес, ни име, само следните думи:
„Не смятах да се сбогувам с Вас, когато се разделях с останалите, но все пак се надявах да Ви видя в клас. Останах разочарован. Срещата се отлага. Бъдете готова за мен. Преди да замина, искам да Ви видя на спокойствие и да разговаряме дълго. Бъдете готова. Миговете ми са броени, а в момента — обсебени от други; освен това имам и една лична работа, в която никой друг не може да ми помогне, а не мога да я разкажа на никого, дори и на Вас.
Пол“
„Бъдете готова!“ Това би трябвало да означава още тази вечер. Нима нямаше да отпътува на другата сутрин? Но, да, в това бях сигурна. Видяла бях съобщението за отплуването на неговия кораб. А! Ще бъда готова. Но дали тази многоочаквана среща ще може да се осъществи? Времето беше тъй кратко, заговорниците бяха толкова бдителни, тъй действени и тъй враждебни. Проходът ми се струваше тесен като клисура, дълбок като бездна; над него бдеше Аполион и дъхът му бе огнен. Ще го надвие ли моят герой? Ще стигне ли при мене моят водач?
Кой би могъл да каже? И все пак обхвана ме смелост, почувствувах утеха. Усещах пулсът на неговото сърце да бие в ритъм с моя пулс.
Очаквах моя герой. След него пристъпваше Аполион със своите адски мъчения. Мисля, че ако вечността крие заплаха за терзания, те няма да се изразяват в огнени пламъци, нито в душевно отчаяние. Мисля, че в един определен ден в ония дни, които никога не се озаряват от утрото и никога не се осъществяват, един ангел пристъпва в пъкала, застава на прага, сияен в ангелския си блясък, усмихва се, изрича предсказания за опрощение, разпалва несигурната надежда за бъдещо блаженство, което няма да споходи грешника веднага, а в незнаен ден и час, описва изкусително благата на своето обещание — после полита нагоре, превръща се в звезда и изчезва в собствения си рай. След себе си оставя напрегнато очакване — благодат много по-страшна от отчаянието.