Чаках през цялата вечер, уповавайки се на маслиненото клонче, донесено ми от гълъба, но обхваната от дълбок страх в моята надежда. Страхът тегнеше зловещо над мене. Студен и особен, както го чувствувах, знаех, че предвещава нещо лошо. Първите часове ми се сториха дълги и безкрайни; обезверена отброявах всеки един от тях. А те минаваха като разкъсани облаци, подгонени от буреносен вятър.
Отминаха. Целият дълъг горещ ден изгоря като бъдник, изтля и последният отблясък от червената жар на деня; останах приведена сред хладните сини сенки, над бледите пепеляви въглени на нощта.
Мина вечерната молитва, съжителките ми се прибраха. А пък аз все още стоях в здрачната класна стая, забравила или по-скоро пренебрегнала правилника, както не го бях забравяла и пренебрегвала никога досега.
Колко време продължих да кръстосвам класната стая, не знам, трябва да съм била на крак дълги часове. Механично бях отместила от пътя си чинове и маси, проправила си бях пътечка от единия до другия край на класа. Разхождах се напред-назад; когато се уверих, че всичко край мен е заспало и никой не ме чува, накрая се разплаках. Доверила се на нощта, приласкана от самотата, вече не сдържах сълзите си, ни воплите си. Те пръснаха сърцето ми, пробиха си път навън. Но нима в този дом имаше място за самотна скръб?
Малко след единадесет — час много късен за улица „Фосет“ — вратата се отвори тихо, но не крадливо; светлината на лампа разсея лунния светлик. Мадам Бек влезе с едно спокойствие, като че ли в това нямаше нищо странно, като че ли влизаше в обичаен час. Вместо веднага да ме заговори, тя отиде до своята маса, отключи я и се престори, че търси нещо. Забави се там дълго, много дълго. Беше спокойна, твърде спокойна. Не издържах на тази преструвка. Разстроена дълбоко, от два часа насам аз бях отхвърлила нормите на въздържанието и страховете си. При нормални обстоятелства за мен бе достатъчен един поглед и един жест, за да се подчиня; сега обаче не можех да понасям никакво насилие, на нищо не се подчинявах.
— Времето за лягане мина отдавна — обади се мадам Бек. — Вие грубо нарушихте правилника.
Мадам не получи никакъв отговор. Аз не спрях. Когато се изпречи на пътя ми, изтласках я оттам.
— Позволете ми да ви успокоя, мийс, позволете ми да ви отведа в спалнята — кротко изрече тя.
— Не! — извиках аз. — Нито вие, нито който и да било друг е в състояние да ме успокои и да ме отведе оттук.
— Ще затоплим леглото ви. Готон още не си е легнала. Тя ще ви сложи да легнете. Ще ви даде успокоително.
— Мадам — казах, — вие сте чувствителна жена. Под цялата чиста, спокойна, сдържана външност се крие една дълбока чувственост. Направете собственото си легло топло и меко, вземете успокоително и яжте сладкиши, пийте ароматни и захарни сокове, засищайте се колкото желаете. Ако ви мъчат скърби и разочарования (може би имате — не, всъщност зная, че имате такива), търсете си успокоителни, които да ви утешават. Но мен ме оставете. Оставете ми, чувате ли!
— Ще трябва да изпратя някой да ви наблюдава, мийс, ще изпратя тук Готон.
— Забранявам ви. Оставете ме на мира. Не се докосвайте до мене, до моя живот, до моите тревоги. О, мадам! В тази ваша ръка се крият мраз и отрова. Вие отравяте и парализирате.
— Какво съм ви сторила, мийс? Вие не трябва да се омъжвате за Пол. Той не може да се ожени.
— О, егоистка! — възкликнах аз, защото знаех, че тя самата тайно желае да се омъжи за него. Наричаше го „нетърпим“, разправяше, че бил „отшелник“. Тя го обичаше, ала искаше да се омъжи, за да го привърже към своите интереси. Прозряла бях дълбоко в тайните замисли на мадам. Не зная как — по някаква интуиция или по някакво вдъхновение, което ме бе озарило по незнаен начин. По време на съжителството ни освен това постепенно бях научила, че към всички останали освен към по-долните от нея тя се държеше като съперница. С душата и сърцето си, макар и скрито, тя ме приемаше като съперница, въпреки че не го показваше с държането си и го знаехме единствено тя и аз.