Стоях надвесена над мадам цели две минути, усещайки я напълно в своя власт, защото в известни настроения като например настоящето, в известни мигове на дълбоко прозрение като този, обичайната й маска, доминото, зад което се криеше, се превръщаха за мен в мрежа на големи дупки; и аз съзирах отдолу едно същество безсърдечно, егоистично, подло. Тя безмълвно отстъпи от мен. Смирено и достойно, макар и смутена, каза:
— Щом не желаете да си починете, макар и неохотно, аз ще ви оставя.
И го стори начаса, по-облекчена, че се измъква, отколкото бях аз, че ме оставя.
Това бе единствената светкавична, разголваща истинска схватка между мен и мадам Бек, тази краткотрайна нощна сцена не се повтори вече. И с нищо не се промени държането й към мен. Нито се постара да си отмъсти. Не вярвам и да ме е намразила повече заради безпощадната ми искреност. Предполагам, прикрила се е зад нейната философия на силната си воля и е решила да забрави онова, което си спомняше с неприятно чувство. До края на нашето съжителство тя с нищо не намекна, нито повтори тази разгорещена разправия.
Нощта мина. Всички нощи — дори беззвездните нощи преди смъртта — имат край. Към шест часа — времето, по което домакинството се раздвижваше за новия ден, отидох на двора и измих лицето си със студена свежа кладенчова вода. На влизане в „карето“ огледалото на един от дъбовете шкафове отрази образа ми. Видях, че съм се променила. Страните и устните ми бяха мъртвешко бледи, очите ми лъщяха, клепачите ми бяха подпухнали и зачервени.
Когато се присъединих към другите, знаех, че всички ме оглеждат; сърцето ми, изглежда, бе разкрито пред тях, имах чувството, че съм се издала. Уверена бях, че и най-малките са разбрали защо и по кого страдам.
Изабел, момиченцето, за което се бях погрижила по време на болестта му, приближи. Дали и то ще ме подиграе?
— Колко сте бледа! Вие сте много болна, госпожице! — каза то с пръстче в устата и остана загледано в мене, натъжено и глупаво, израз, който в момента ми се стари по-приятен и от най-очебийната интелигентност.
Изабел не бе сама в проявата не слепота. Преди да е свършил денят, аз вече изпитвах чувство на благодарност към цялата заслепено множество. Тълпата си има други залисии, не се и сеща да проникне в страданията на сърцето и да тълкува мрачните предсказания. Който страда, трябва да разчита единствено на себе си, да бъде господар на тайните си. В течение на този ден за мен се потвърждаваше не само това, че причината за скръбта ми е неразгадана, но и че целият ми вътрешен живот през тези шест месеца си остава единствено мой. Не им беше известно, не бяха забелязали, че друг един живот за мен бе по-скъп от всичко. Одумките ми бяха отминали, любопитството ме бе пренебрегнало, и двете коварни влияния, витаещи неспирно наоколо, не се бяха спрели върху ми. Понякога човек може да живее в пламнала от тифус болница и да остане здрав. Господин Еманюел бе влизал и излизал. Беше ме учил и ме бе търсил, в най-неподходящи часове той ме бе викал при себе си и аз бях отивала. „Господин Пол вика госпожица Люси“, „Мис Люси е с господин Пол“ — това се чуваше ежедневно, но никой не обръщаше внимание, не проявяваше подозрение. Никой не подхвърляше двусмислици, никой не се присмиваше.
Мадам Бек разгада гатанката, и никой друг. Сегашното ми страдание бе назовано болест — главоболие. Приех да е така.
Но има ли физическа болест, тъй страшна като тази болест — увереността, че си е отишъл, без да ми каже сбогом, тази жестока сигурност, се съдбата и безжалостните фурии — женската завист и попските фанатизми — са направили тъй, че никога да не го видя? Какво чудно тогава, че и втората вечер ме завари както първата — неукротена, измъчена, отново да кръстосвам самотната стая, обхваната от непромененото терзание на безмълвното отчаяние?
Тази нощ мадам Бек не ме покани да си лягам, не ме и наближи. Изпрати ми Дженевра Фаншоу. Не би могла да намери по-подходящ човек за тази цел. Първите думи на Дженевра:
— Много ли ви боли глава тази вечер? (Защото и тя като останалите вярваше, че страдам от главоболие — непоносимо главоболие, което ме кара да бледнея и да съм неспокойна.) — Първите й думи, повтарям, извикаха у мен желанието да избягам където и да е, но далеч от нея. И онова, което последва — жалби за собственото й главоболие, — скоро постигна целта.
Качих се горе. След малко се намирах в леглото си — самотното ми легло, — населявано от отровни скорпиони. Едва бяха изминали пет минути, появи се друга пратеница. Готон ми донесе нещо за ядене. Изсъхвах от жажда. Изпих го на един дъх. Напитката беше сладка, но с вкус на успокоително.