— Мадам каза, че щяло да ви приспи, миличка — заяви Готон, когато й подавах празната чаша.
Аха — успяха да ме хванат. Бяха ми дали силен опиат. Поне за една нощ нямаше да им преча.
Всички си легнаха, запалиха нощната лампа, спалнята затихна. Скоро сънят ги завладя. Над тези възглавки сънят лесно взе надмощие — спокойна зацарува над умове и сърца, които не страдаха. Но отмина неспокойната.
Опиатът започна да действува. Не зная дали мадам бе увеличила или намалила обичайната доза, но резултатът не бе какъвто бе желала. Вместо да ме отпусне, напитката ме възбуди. Обладаха ме нови мисли — по-други мечтания. Призивен рог прозвуча в моите сетива, извика ги към действие в нечакан час. Въображението ми бе възбудено от дрямката, възправи се повелително и готово за действие. С презрение погледна материята, своя съжител.
„Стани — нареди то. — Лентай! Тази нощ ще бъде каквото определя аз, а не ти.“
„Но огледай се, виж колко е тъмно!“ — проплака тялото и когато вдигнах тежките завеси от близкия прозорец, Въображението с царствен жест ми посочи блясъка на луната в дълбоко и сияйно небе.
Накара стреснатите ми сетива да почувствуват колко непоносими са и мракът, и теснотията, и потискащата горещина в спалнята. Убеди ме да напусна тази бърлога и да го последвам навън, в росата, в нощния хлад и лунния блясък.
Нарисува пред погледа ми една непозната картина на среднощния Вийет. Особено привлекателно ми представи парка, летния парк с тихите му алеи, самотни, безопасни. Сред тях се намираше един голям каменен басейн — знаех този басейн, седяла бях край него под дълбоките сенки на дървесата, наслаждавала се бях на преливащата студена вода, бистра в зеленикавото, застлано с листа, обрасло с папур корито. Защо да не отида там? Но как? Вратите на парка сега бяха затворени, заключени, пазени от стражи, невъзможно бе да се влезе.
Невъзможно ли? — нека помислим; и докато размишлявах, аз механично се обличах. След като ми бе невъзможно да спя и да лежа спокойно, дълбоко възбудена, какво друго ми оставаше да сторя?
Вратите бяха заключени, пред тях стояха стражи. Но нима нямаше начин да се проникне в парка?
Предишния ден като минавах оттам, бях забелязала, без тогава да й обърна внимание, една пролука в оградата, един изваден кол. Отново видях пред себе си този отвор — видях го съвсем ясно, — тясната, неравна пролука, провиждаща се между липите, засадена стройно като колонада. Мъж не би могъл да се провре през този отвор, нито по-пълна жена, не и мадам Бек; но смятах, че аз мога да мина. Реших, че бих искала да опитам; в този час целият парк щеше да бъде мой — лунният среднощен парк!
Как дълбоко спяха всички! Какъв здрав сън! Какво равномерно дишане! Колко тиха бе цялата огромна къща! Колко ли беше часът? Искаше ми се да узная. Долу в класната стая имаше часовник. Какво ми пречеше да сляза и да видя? На лунната му светлина бялото му голямо лице и гарвановочерните му числа сигурно щяха да се различават ясно.
Можеше да ми попречи единствено изскърцването на вратата или на ключалката. В тези горещи юлски нощи задушният въздух беше нетърпим и вратата на стаята стоеше широко отворена. Дали дъските на спалнята биха издържали стъпките ми, без да ме издадат? Да. Знаех ги къде скърцат и щях да прекрача тези места. Дъбовата стълба изскърцва, докато слизам, но не силно; вече съм в „карето“.
Големите врати на класните стаи са плътно затворени, заключени са с резета. От другата страна, вратата към коридора е отворена. За мен класните стаи са като мрачни тъмници, запокитени далеч от оживените улици, изпълнени с привидения и непоносими спомени, налягали злощастни сред сламата и оковите. Коридорът ми предлага радостна гледка, защото извежда към високия вестибюл, който води направо към улицата.
Ш-т! Часовникът отброява часа. Макар тишината в този манастир да е призрачно дълбока, едва е единадесет. Докато слухът ми очаква да се възцари мълчанието след последния удар, откъм столицата, отвъд зидовете, до мен долита звукът на камбани или по-скоро на духова музика — звук сладостен, победен, отхвърлящ всяка скръб. О, как ми се ще да стигна по-близко до тази музика, да й се наслаждавам сама край обраслия с папур басейн! Пуснете ме да ида — о, пуснете ме да ида там! Но какво ми пречи, какво не ме пуща на свобода?
Ей тук, в коридора, висят градинските ми дрехи, голямата ми шапка, шалът. Огромната тежка външна врата няма ключалка, няма нужда да търся ключа. Тя се отваря с пружинено резе, не е възможно да се отвори отвън, но отвътре то може безшумно да се дръпне. Дали ще съумея? Резето се хлъзга под натиска на ръката ми, хлъзга се с благосклонна лекота. Обхваната съм от учудване, когато порталът се разтваря едва ли не отведнъж; учудвам се, когато прекосявам прага и пристъпвам на павираната улица — удивлявам се на странната лекота, с която можела да се разбие тази тъмница. Като че ли някой друг се грижеше за мене, сякаш някаква всеразтваряща сила бе тръгнала пред мене. Защото самата аз не бях направила никакво усилие.