Докато съзерцавах образа на бял ибис, закрепен върху колона, докато се наслаждавах на дългата, осветена с факли улица, в чийто край се виждаше един пъстър сфинкс, загубих приятелите, които бях следвала от площада дотук — всъщност те изчезнаха пред погледа ми като привидения. В цялата сцена имаше нещо от съновиденията, всеки образ се люшкаше, всеки миг се стопяваше, всеки глас бе подобен на ехо — присмехулно и неясно. След като Полина и близките й си отидоха, трудно ми бе да кажа дали наистина ги бях видяла, а не ми и трябваха да ме водят сред хаоса, нито ми бяха нужни да ме пазят в нощта.
В тази празнична нощ дори детето беше в безопасност. Половината селячество от околностите на Вийет се беше изсипало тук, а почтените граждани се бяха стекли в парка, облечени в най-новите си дрехи. Сламената ми шапка се губеше сред бонета и жакети, къси фусти и дълги копринени палта, без някой да я забележи. За всеки случай привързах широката й периферия с панделка под брадичката си по цигански и скрих лицето си като под маска.
Невидяна преминавах по алеите, невидяна се смесвах с най-гъстата тълпа. Невъзможно ми беше да се удържа на едно място или да наблюдавам с безразличие. Наслаждавах се на гледката, жадно вдишвах мекия нощен въздух, шумотевицата, светлините, които ту гаснеха, ту блясваха отново. Що се отнася до Щастието и Надеждата, с тях се бях сбогувала, но засега отблъсквах Отчаянието по-далеч.
Смътната цел, към която бавно напредвах, бе каменният басейн с бистрата му вода и зелен бряг; за неговата хладина и сочна зеленина си мислех с неутолимата жажда на треската. Сред блясъка, блъсканицата, сред тълпата и шума все още тайничко и единствено копнеех да достигна до това кръгло кристално огледало и да издебна луната, докато оглежда там седефеното си лице.
Знаех пътя, но сякаш някой ми пречеше да стигна бързо там. Ту интересна сцена, ту примамлив звук ме отклоняваха в различните алеи. Вече съзирах гъстия ред на дървесата, които ограждаха онова вълнисто и нагънато огледало, когато откъм долчинката в дясно долетя музика, каквато, казах си, ще прозвучи, ако пред мен се разтворят вратите на рая — музика, каквато сигурно се е носила над Витлеем в нощта на благата вест.
Песента и нежният акомпанимент се подемаха като че отдалеч; но понесена на бързо криле, през сенките долетя такава буря от съзвучия, че ако нямаше наблизо дърво, на което да се опра, сигурно щях да падна. Стори ми се, че чувам множество гласове, неизброими инструменти, разнообразни и многобройни — различих ловджийски рог, корна, тромпет. Стори ми се, че цяло едно море е запяло с всичките си вълни.
Приливът плисна към мен, а сетне се отдръпна и аз го последвах. Поведе ме към една византийска сграда — нещо като беседка — близо до средата на парка. Наоколо се тълпяха хиляди хора, събрани да чуят големия концерт на открито. Онова, което бях чула, е било, изглежда, хор на ловците; нощта, откритото пространство, сцената и странното ми настроение бяха подсилили звучите и впечатлението от тях.
Видях дами, които светлината правеше още по-красиви. Някои носеха дрехи от воал, други от лъскави сатени; цветята и златистите им къдри трептяха, а воалите са развяваха край украсените им шапки, докато този огромен хор насищаше въздуха над тях с плътни звуци. Повечето от дамите седяха на градински столове, а зад и до тях стояха кавалерите им. В края на тълпата бяха обикновените граждани, простолюдието и полицаите.
Там се изправих и аз. Приятно ми беше да мога да остана безмълвна, непозната и неизвестна съседка на късите фусти и дървените сабо и отдалеч да наблюдавам конкретните рокли, кадифените наметки и шапките с пера. Драго ми бе тъй също да стоя сама — съвсем самичка сред това бурно оживление и радостни лица. Нямах нито желание, нито сили да си пробия път през множеството, затова останах в най-отдалечения край, където чувах, но почти нищо не виждах.
— Госпожицата е застанала на лошо място — обади се нечий глас до мене. Кой се осмеляваше да ме заговори — мен, самотницата? Извърнах се да го отблъсна, а не да му отвърна. Видях един мъж, гражданин, напълно непознат, както ми се стори в първия миг, но в следващия го познах — беше търговец, книжар, който снабдяваше улица „Фосет“ с книги и тетрадки, — човек, известен в нашия пансион като много сприхав и язвителен към нас, редовните му клиенти, но когото лично аз харесвах и смятах за учтив, а дори понякога — за добра душа. Навремето ми бе услужил и ми бе сменил пари. Беше интелигентен. Зад строгия му вид се криеше доброта. Казвала съм си, че по характер напомня господин Еманюел (с когото се познаваха отблизо — виждала бях учителя да стои край полиците на господин Мире и да поглежда новите списания); затова, изглежда, сега се отнесох дружелюбно към него.