До господата Виктор и Жозеф видях още един познат. Третият стоеше в сянка и встрани; и той беше приведен, но облеклото му и плешивата му бяла глава го правеха най-личният сред групата. Беше духовник, бе отец Силас. Не си мисли, читателю, че присъствието му тук е било непривично. Това празненство не бе изява на Панаира на суетата, а годишнина на една патриотична саможертва. Църквата пламенно покровителствува подобни тържества. Тази нощ в парка имаше много свещеници.
Отец Силас стоеше приведен над пейката, над селската скамейка и над онова, което седеше на нея; то бе странно маса, безформена, но величествена. Наистина очертаваха се някакво лице и някакво изражение, но те бяха тъй мъртвешки и тъй странно поставени, защото човек почти си представяше, че главата е отрязана от тялото и случайно хвърлена върху купчина скъпи тъкани. Мътните лъчи на лампата озаряваха пъстри гердани, големи пръстени; нито разсеяната лунна светлина, нито далечните факли успяваха да приглушат ярките цветове на дрехите. Здравейте мадам Валравен! Този път повече от всякога приличате на вещица. И наистина уважаваната дама скоро доказа, че не е нито труп, нито пък привидение, а една свадлива и проклета старица; защото раздразнена от неспирното хленчене на Дезире Бек към майка й да й купи бонбони, гърбавата изведнъж вдигна бастуна с позлатената дръжка и я удари.
И тъй, там бяха мадам Валравен, мадам Бек, отец Силас, цялото съзаклятничество, тайната хунта. Видът на всички тях, сбрани заедно, ми подействува благотворно. Не бих казала, че се усетих безпомощна, стресната или объркана. Те бяха повече от мене, аз бях победена и срината в нозете им, но бях все още жива.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
ЕДНА СТАРА И НОВА ПОЗНАТА
Хипнотизирана като от триглаво чудовище, нямах сили да оставя тази група, сякаш земята под тях не пускаше нозете ми. Короната на трите дървета хвърляше сянка, нощта ми обещаваше закрила, услужлива лампа, изпрати един само лъч, за да ми посочи близката закътана, скрита пейка, и след това изчезна. Сега искам да обясня на читателя, че през последните петнадесетина мъчителни дни аз тихомълком черпех от мълвата сведения за същността и целта на пътешествието на господин Еманюел. Разказът е кратък и не е нов. Неговата алфа е Сребролюбието, омегата му — Материалният интерес.
Мадам Валравен изглеждаше отблъскваща като индуски идол, но тъй също излъчваше за тия свои поклонници обаянието на истински идол. Истината бе, че мадам Валравен навремето била богата — много богата; и макар засега да нямаше пари, твърде вероятно бе един ден отново да забогатее. В Бас Тер, на остров Гваделупа, тя притежавала огромно имение, получено като зестра за брака й преди шестдесет години и секвестирано по време на финансовия банкрут на съпруга й; сега обаче то било освободено от задълженията и ако за него положел необходимите грижи някой способен човек, предполагало де, след няколко години щяло да носи големи печалби.
Отец Силас проявил интерес към тези бъдещи приходи в името на религията и на църквата, на която Малиор Валравен бе дълбоко предана. А мадам Бек, далечна роднина на гърбавата старица, като знаеше, че тя няма никакви други наследници, обзета от майчински чувства, хранеше надежда за някакво неочаквано наследство и въпреки недружелюбното отношение на мадам Валравен продължаваше да я ухажва в името на материалните си интереси. Тъй че мадам Бек и свещеникът по финансови съображения бяха еднакво искрено заинтересувани в разработването на имението.
Но разстоянието беше голямо, а климатът — тежък. Оня способен и доверен управител трябваше да бъде сигурен човек. Точно такъв човек притежаваше мадам Валравен на своя служба от двадесет години насам, разбила бе живота му, а след това бе живяла на негов гръб като стара плесен; такъв човек бе отгледал и отец Силас, възпитал си го беше, привързал го бе към себе си с връзките на благодарността, на навика, на вярата. Такъв един човек имаше и мадам Бек и знаеше, че до голяма степен може да му въздействува. „Моят ученик, казваше отец Силас, рискува да се превърне във вероотстъпник, ако остане в Европа, защото се е забъркал с една етеричка.“ Мадам Бек също си имаше тайни съображения и тайно в сърцето предпочиташе да го отстрани оттук. Онова, което тя не можеше да притежава, не трябваше да стане притежание на друга; по-скоро беше готова да го унищожи. Що се отнасяше до мадам Валравен, тя си искаше парите и земята и знаеше, че Пол, ако реши, може да бъде най-предания и най-верен служител. Тъй тримата егоисти бяха обвързали и хванали в ръцете си човека, лишена от всякакъв егоизъм. Те го бяха убеждавали, призовавали го бяха, бяха го умолявали; заявили му бяха, че зависят от неговата милост; накарали го бяха да повярва, че благополучието им е в неговите ръце. Единственото, което искаха, беше да им посвети две-три години от своя живот; след това щяха да го оставят да прави каквото желае. А единият от тях може би се надяваше, че междувременно той ще загине.