Някъде на разсъмване в разговорите им се промъкна нова тема — Уотсънови, семейство пасажери, които тя очевидно познаваше и високо ценеше заради щедрите им бакшиши. Каза: „В джоба ми остава едно малко богатство всеки път, щом те пътуват с нас.“
На разсъмване всички бяха на крак, а когато слънцето изгря, пасажерите се качиха на кораба. Стюардесата посрещна Уотсънови развълнувано и вдигна голям шум в тяхна чест. Бяха четирима — двама мъже и две жени. Освен тях имаше само една друга пасажерка — млада дама, придружавана от благороден на вид, но някак си бездушен господин. Двете групи бяха видимо различни. Уотсънови бяха очевидно богаташи, защото от държането им се излъчваше самочувствието на заможните. Жените — и двете млади, а едната направо красива, що се отнася до физическата й хубост — бяха облечени скъпо, крещящо и напълно несъответствуващо на обстоятелствата. Шапките с ярки цветя, кадифените наметки и копринените рокли бяха по-подходящи за някой парк или разходка, отколкото за този влажен пощенски кораб. Мъжете бяха ниски на ръст, безлични, дебели и прости. Скоро открих, че по-възрастният, по-безличният, по-мазният, по-набитият е съпругът — всъщност младоженецът, струва ми се, защото тя беше много млада — на хубавото момиче. Огромно бе удивлението ми от това откритие, а още по-дълбоко стана то, когато осъзнах, че вместо да се чувствува дълбоко нещастна, тя бе радостна до безразсъдство. „Смехът й — казах си, — изглежда, отразява безумието на отчаянието.“ Ала докато тази мисъл прекосяваше ума ми, аз се облягах безмълвна и самотна на една стена на палубата, тя се приближи с танцова стъпка към мен, непознатата, и усмихвайки се с широка, лекомислена усмивка, която ме учуди, макар да показа идеално подредените й великолепни зъби, ми предложи да седна на едно походно столче, което държеше в ръка. Естествено отказах колкото можеше по-учтиво. Тя си отиде, пристъпвайки все тъй безгрижно и вятърничаво. Вероятно беше добродушна, но какво я бе накарало да се омъжи за този тип, който приличаше повече на мях със зехтин, отколкото на мъж?
Пътничката с придружителя беше момиче, хубавко и русокосо. Простичката й рокля на цветя, сламената й шапка и големият шал, красиво надиплен по нея, довършваха облеклото, което бе по квакерски скромно, макар да й отиваше. Преди да се раздели с нея, забелязах господинът да хвърля изпитателни погледи към всички пътници, сякаш да се увери кому оставя своята довереница. Очите му се извърнаха възмутено от дамите с пъстрите цветя. Той погледна към мен, а след това каза нещо на своята дъщеря, племенница или каквато му беше там. Тя също погледна към мене и леко присви късата си горна устна. Може би аз самата, а може пък траурната ми простичка одежда да бе извикала презрителния израз — но най-вероятно причина бяха и двете. Чу се звън на камбана. Баща й (след това разбрах, че й бил баща) я целуна и слезе на сушата. Пощенският кораб потегли.
Чужденците смятат, че единствено английските девойки биват оставяни да пътешествуват сами, и доверието им от доверчивостта на английските родители и опекуни е безмерно. Що се отнася до тези „jeunes miss“, някои назовават тяхната неустрашимост „мъжественост“ и „неприличие“, а други ги причисляват към безпомощните жертви на една образователна и религиозна система, която безотговорно ги оставя без нужния надзор. Дали тази млада дама бе от онези, които спокойно можеха да се оставят ненаблюдавани, не зная или по-скоро тогава още не знаех, но скоро пролича, че достойнствата на усамотението не са по вкуса й. Тя премина два-три пъти по палубата, хвърли неприязнен и възмутен поглед към бухналите коприни и кадифета, чиито собственички с готовност очакваха дружелюбния й знак, а след това пристъпи към мен и ме заговори.
— Обичате ли морски пътешествия?
Обясних, че „обичта“ ми към морското пътешествие в момента ще бъде подложена на изпитание, защото пътувам за първи път.
— Ах, колко мило! — възкликна тя. — Завиждам ви за преживяването. Първите впечатления са тъй приятни. А пък аз съм пътувала толкова много, че вече не си спомням първия път. Преситена съм от морето и от всичко това.
Не успях да скрия усмивката си.
— Защо ми се присмивате? — запита ме тя с раздразнение, което ми допадна повече от спокойствието й.
— Защото сте твърде млада, за да сте „преситена“ от каквото и да било.