— Разбира се, помагам ви от цялото си сърце. Ще направя за вас всичко, което ми поискате, мили кръстнико.
И този мил кръстник взе ръката й в своята и я вдигна към благодарните си устни. При тази демонстрация видях как русокосият млад тевтонец Хайнрих Мюлер се размърда неспокойно, сякаш това го подразни. Дори измърмори някакви думи, на които господин Еманюел му се изсмя в лицето и с тържеството на уверен победител притегли своята повереница към себе си.
Тази нощ господин Еманюел беше наистина много весел. Очевидно предстоящата промяна на обстановката и на работата не го притесняваше. Той беше душата на компанията — може би малко деспотичен, твърдо решен да бъде център на веселбата, както и в работата си, и с всеки миг доказваше по неоспорим начин правото си да командува. Той беше най-остроумен, анекдотите, които разказваше, бяха най-приятни, най-искрен беше неговият смях. Всякога неспокоен, какъвто си беше, той сякаш имаше сто ръце, услужваше на всички; но, боже мой, видях коя бе любимката му. Видях в чии нозе лежеше на тревата, видях коя завиваше, да не настине от влажния въздух, за коя се грижеше, коя наблюдаваше и коя му бе скъпа като зеницата на окото.
Шеговитите подмятания продължаваха да се сипят и аз разбрах, че докато господин Пол отсъствува, за да работи за другите, тези други, изпълнени с благодарност, щяха да пазят за него съкровището, което той оставяше в Европа. Той щеше да им донесе голямо богатство; а в замяна на това пък те щяха да му дадат една млада невеста и една богата наследница. Що се отнася до свещения обед, до клетвата за вярност, това беше забравено; младият и очарователен подарък засенчваше миналото и монахинята най-сетне щеше да бъде погребана в мир.
Така трябва да е. Развръзката наистина бе настъпила. Предчувствието не ме беше излъгало. Има предчувствия, които никога те лъжат. Аз просто за миг бях сбъркала в пресмятанията. Недоразбрала смисъла на предсказанието, мислех, че се е отнасяло до игра на въображението, а то предвещавало действителността.
Може би е трябвало да обмисля по-продължително онова, което бях видяла; може би трябваше да преценя по-дълго, преди да стигна до заключения. Други може би щяха да приемат предпоставките с недоверие, доказателствата щяха да бъдат недостатъчни, скептиците сигурно биха си казали, че е твърде невероятно един беден и безкористен четиридесетгодишен мъж да се ожени за своята богата осемнадесетгодишна повереница, но аз не търпях подобни хитрини и половинчати обяснения, не си затварях очите пред видяното, не обичах да бягам от действителността, мразех страхливото стъписване пред неприятните, вестоносни, налагащи се факти, не ми беше по вкуса безволевото преклонение пред единствената господарка, не виждах смисъл да се свивам мекошаво и бездушно пред силата, чиято воля е да върви напред победно и да побеждава, ненавиждах предателството на Истината.
Не. Аз избързах да повярвам на целия този план. Протегнах ръка и го придърпах. Притеглих го близо с гневна бързина и го увих около себе си тъй, както раненият на бойното поле воин обвива край гърдите си бойното знаме. Призовах Убеждението да прикове към мен тази увереност, макар и погнусена от нейната прегръдка, да я забие в мене с най-острите си стрели и с най-силните си удари, и когато желязото проникне дълбоко в душата ми, аз се изправих, както си мислех, вече друг човек.
В своето заслепение си казах: „Истино, ти си добра господарка за верните си слуги. Докато ме потискаше лъжата, страдах дълбоко! Дори докато измамата бе все още сладка, ласкателна за въображението ми, затопляше чувствата ми, тя ме изнудваше ежечасно. Надеждите, подхранвани от чувството, бяха проникнали от ужаса, че при следващото превъртване на колелото всички ще бъде загубено. Истината свали труфилата на лъжата, на ласкателството, на очакваното и ето ме сега — съвсем свободна.“
Не ми оставяше вече друго, освен да отнеса свободата си в моята стая, да я сложа до мене в леглото и да видя какво да правя с нея. Всъщност играта още не беше изиграна до край. Би трябвало да почакам и да наблюдавам по-дълго любовната сцена под дърветата, горското ухажване. Дори да не бе имало и следа от любовно чувство в онази демонстрация, въображението ми в този час бе толкова щедро, тъй тържествено, че бе в състояние да й придаде най-очебийни очертания, да й припише дълбока жизненост и буйна страст. Но аз не желаех да гледам, решението ми бе взето, безсмислено бе да се измъчвам. И тогава нещо тъй ме захапа под моя шал, тъй болезнено се впи в сърцето ми, хищникът беше с тава свирепа човка и остри нокти, че само насаме можех да се преборя с него. Струва ми се, за пръв път тогава почувствувах какво е ревност. Не беше същото като да понасям нежностите между доктор Бретън и Полина, при които някак си успявах да затворя очи, да запуша уши, да отклоня мислите си, но да оставя чувството ми за хармония да си признае, че в тях се крие някакво очарование. Това беше необуздан изблик. Любовта, родена от красотата, не ми принадлежеше, аз нямах нищо общо с нея, нямах право да се намесвам в нея. Но другата любов, родила се страхливо на белия свят след продължително познанство, закалена в страдание, запечатана с печата на постоянството, споено с чистата и трайна спойка на обичта, подчинена на интелекта чрез изпитните на самия интелект и изваяна в този процес в съвършена форма. Любовта, която се присмиваше на Страстта, на нейните внезапни изблици и пламенния й и бърз край — в тази Любов аз бях вложила всички и всяко нещо, което се опитваше да я доразвие или да я разруши, не ми беше безразлично.