Отвърнах се от групата дървета и от веселата компания в тяхната сянка. Отдавна беше минало среднощ, концертът беше свършил, тълпата се разотиваше. Тръгнах с отлива. Напуснах лъчезарния парк и добре осветения От Вий (все още добре осветен; това, изглежда, щеше да бъде бяла нощ във Вийет) и поех към мъждивите лампи на долната градска част.
Не трябваше да казвам „мъждиви“, защото красотата на лунната светлина — забравена в парка — тук отново напомняше за себе си. Месецът се носеше високо горе и светеше спокойно и равно. Музиката и веселието на празненството, огънят и лъчистите отблясъци от лампите го бяха пропъдили и затъмнили за около час, но сега отново се бе възцарила неговата слава и неговата тишина. Съперниците лампи умираха, а той продължаваше пътя си като някаква бяла съдба. Барабаните, тромпетите, роговете бяха възгласили своя звън и бяха забравени; с лъчите си — молитви, той изписваше по небето и по земята летописи за вечните архиви. Месецът и звездите изведнъж ми се сториха като свидетели на вечната истина. Нощното небе озаряваше царството й; с бавния вървеж на звездите оприличих настъпването на нейната победа — това движение напред, което е било, е и ще пребъде во веки веков.
Тези улици, осветявани от газовите лампи, са много тихи; харесвам ги, защото са скромни и мирни. Изпреварват ме граждани, запътени към домовете си, но компаниите от пешеходци не вдигат шум и бързо се разотиват. Толкова обичам Вийет в сегашния му облик, че не ми се иска да се върна под покрив, ала съм решена да доведа странното приключение до благополучен край и безшумно да се вмъкна в леглото си в голямата спалня преди завръщането на мадам Бек.
Само една пречка ме дели от улица „Фосет“. Когато влизам в нея, за пръв път звукът на карета раздира дълбоката тишина на този квартал. Идва насам — върви много бърже. Как силно ехти тропотът по павираната улица! Тясно е и аз внимателно се отдръпвам на тротоара. Каретата прогърмява край мене, но какво виждам, или си въобразявам, че виждам, когато колата профучава? Нещо бяло се развя от прозорчето — нечия ръка размаха бяла кърпичка. За мен ли беше този знак? Познаха ли ме? Кой би могъл да ме разпознае? Това не е каретата на господин Дьо Басомпие, нито пък на мисис Бретън, освен това нито хотел „Креси“, нито „Терасата“ са някъде наблизо. Но нямам време за догадки, трябва да бързам към дома.
Когато стигнах на улица „Фосет“ и влязох в пансиона, всичко тънеше в тишина. Нямаше никакъв фиакър, нямаше ги мадам и Дезире. Оставила бях голямата порта открехната; дали ще я намеря пак така? Вятърът или нещо друго биха могли да я затръшнат достатъчно силно, за да се отпусне пружиненото резе. Тогава как ще вляза? Приключението ми щеше да свърши с катастрофа. Леко натиснах тежкото крило. Ще поддаде ли?
Да. Безшумно, без съпротива, сякаш някой благосклонен дух бе искал да изрека магическото „Сезам, отвори се!“ Вмъкнах се със затаен дъх, заключих отново, изкачих стълбата на пръсти, влязох в спалнята и стигнах до леглото си.
Да! Стигнах до него и отново си поех свободно дъх. Но в следващия миг едва сдържах вика си — едва.