В общата спалня, а и в цялата къща в този час царуваше тишината на смъртта. Всички спяха така безшумно, сякаш не дишаха. Прострени на деветнадесетте легла, лежаха деветнадесет тела, изпънати и неподвижни. На моето — двадесетото — не би трябвало да лежи никой. Оставила го бях празно, пак празно трябваше да го намеря. Какво бе тогава онова, което съзирах през полуспуснатите завеси? Каква бе тази тъмна, нахална фигура, изопната, дълга и странна? Дали не бе крадец, промъкнал се през отключената врата, залегнал в очакване? Изглежда много черно — не ми приличаше на човешко очертание. Дали не е скитащото куче, пропълзяло и сгушило се там? Дали няма да се хвърли, дали няма да скочи върху мен, ако го приближа? Но аз трябва да приближа! Смелост! Още една крачка!
Главата ми се замая, защото на неясната светлинка от нощната лампа съзрях простряна на леглото си старата сянка — МОНАХИНЯТА!
Ако бях изкрещяла в този миг, щях да се проваля. Каквото и да беше там, не можех да си позволя нито да се ужасявам, нито да викам, нито да припадам. А освен това не загубих присъствие на духа. Калени от последните събития, нервите ми издържаха. Сгряна от илюминациите, от музиката, от навалицата, пребита до смърт от един нов бич, аз се надсмивах на привиденията. В следния миг, без да издам звук, се хвърлих върху призрака на леглото. Нищо не скочи върху мене, не ме нападна, не помръдна. Движех се единствено аз, живеех само аз, истинска бе единствено реалността, материята, живата сила. Разкъсах натрапницата! Вдигнах го високо това привидение! Разтърсих я здраво тази загадка! И тя се разпадна в ръцете ми, разпадна се на парчета и парцали; тогава аз я стъпках.
Гледай го ти, безлистното дърво, бездомния Росинант, облачната пара, играта на лунния лъч! Дългата монахиня се оказа една дълга възглавница, облечена в дълга черна одежда, умело увенчана в бяла забрадка. Дрехите, колкото и да е странно, бяха истински одежди на монахинята, и някой сръчно ги бе нагласил да изглеждат като живи. Откъде бяха тези дрехи? Кой бе замислил тази измама? Не можех да отговора на ни един въпрос. Към забрадката бе забодена бележка, с молив на нея бяха написани следните игриви думи: „Монахинята от тавана завещава на Люси Сноу своите дрехи. Тя няма повече да се вестява на улица «Фосет»!“
Но коя беше тя, която ме бе преследвала така — коя бе онази, която бях видяла на три пъти? Нито една от познатите ми жени не беше висока колкото привидението. То беше по-едро от всякаква жена. Аз не се сещах за ни един от познатите ми мъже, комуто да припиша тези деяния.
Все още дълбоко объркана, но цялостно и внезапно облекчена от страховете за привидения и ужасии, без всякакво желание да си блъскам ума с разрешаването на тази очевидно проста, но неразгадаема загадка, аз просто събрах накуп одеждата, забрадката и колана, мушнах ги под възглавницата, легнах, ослушах се, докато чух колелата на фиакъра, с който се прибра мадам, сетне се обърнах на другата страна и изтощена от дългите нощни бдения, победена вероятно от замайващия ме вече опиат, дълбоко заспах.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
ЩАСТЛИВАТА ДВОЙКА
Денят, последвал онази забележителна лятна нощ, се оказа също тъй необикновен. С това не искам да кажа, че е донесъл поличба от небето или заменена от долния свят, не намеквам за метеорологични явления като бури, наводнения и урагани. Обратно — слънцето изгря весело, с радостен юлски лик. Зората се бе накичила с рубини и тъй бе препълнила полите си с рози, че те се сипеха обилно, постилайки пътеката й с цветове. Часовете се раждаха свежи като феи, изливаха мускалчетата си с роса по сънните хълмове и тръгваха на път, отърсили от себе си повесмата от утринните мъгли; нетленни, прозрачни и победени, те гонеха слънчевите жребци по техния огнен, безоблачен път.
Накратко, денят бе от най-хубавите летни дни, ала, струва ми се, аз бях единствената в пансиона на улица „Фосет“, която го почувствува и обърна внимание та този приятен факт. Друга мисъл вълнуваше всички останали — мисъл, която всъщност занимаваше отчасти и мен. Но тъй като за мен тя не беше нова, внезапна и най-вече толкова неразгадаема, както бе за останалите, не ме владееше изцяло и ми позволяваше да забелязвам и да се вълнувам и от други неща.
Все пак, докато се разхождах из градината, докато се наслаждавах на слънцето и и се радвах на разцъфтелите и избуяли цветя, аз размишлявах над въпроса, който се обсъждаше от всички край мен.
Какъв бе този въпрос?
Ето какъв. Когато се събрахме за утринна молитва, сред пансионерките имаше едно празно място. Когато сервираха закуската, една от чашите остана непотърсена. Когато прислужничката оправяше леглата, намери в едно от тях дълга възглавница, поставена напряко, облечена в нощница и нощна шапка; а когато учителката по музика пристигна рано-рано, за да предаде урока на мис Фаншоу, тази безупречна и многообещаваща млада личност, ученичката й, изобщо не се появи.