Търсиха мис Фаншоу навсякъде, къщата бе претърсена от тавана до мазето — напразно. Не се намери нито следа, нито знак, никаква бележка. Нимфата беше изчезнала, погълната от изминалата нощ, подобно от падаща звезда, погълната от мрака.
Смайването на учителката надзирателка бе дълбоко, дълбок ужас бе обхванал провинената директорка. За пръв път виждах мадам Бек толкова бледа и тъй развълнувана. Ударът бе нанесен в най-незащитената част, в слабото й място, бяха засегнали нейния интерес. Но как се бе случило това злощастно събитие? Откъде се бе измъкнала бегълката? Всички прозорци бяха затворени, нямаше ни едно счупено стъкло, вратите бяха здраво залостени. До този ден мадам Бек не е разбрала как е станало това, не го е разбрал никой друг освен Люси Сноу, която не може да забрави, че за да осъществи едно свое начинание, бе открехнала леко външната порта, сетне я бе притворила, ала не беше пуснала резето. Веднага си припомних громолящата карета, която срещнах на пътя си, както и загадъчния знак — развятата кърпичка.
От тази предпоставка, както и от няколко други, за които знаех само аз, можех да си извадя едно-единствено заключение. Това очевидно бе любовно бягство. Уверена в заключенията си и забелязала дълбоко объркване на мадам Бек, накрая споделих с нея своите мисли. Когато намекнах за ухажването на господин Дьо Амал, открих, както и бях очаквала, че мадам Бек знае за любовното увлечение. Тя отдавна била разговаряла с мис Чолмондли по въпроса и прехвърлила своята отговорност върху споменатата дама. Затова веднага се отнесе до мис Чолмондли и до господин Дьо Басомпие.
Открихме, че в хотел „Креси“ вече знаят за случилото се. Дженевра била писала на братовчедка си Полина и намекнала за намеренията си да встъпи в брак. Влязло се във връзка и със семейство Дьо Амал. Господин Дьо Басомпие беше по следите на бегълците. Но ги залови твърде късно.
През седмицата пощата ми донесе писмо. Най-добре да го цитирам, защото в него се изясняват няколко неща:
Мила ми стара Тиме (съкратено от Тимон), както виждаш, поех по пътя — излетях като изстрел. Алхред и аз още от самото начало си бяхме намислили да се оженим така; никога не сме смятали да се бракосъчетаем по скучния обичаен начин. Алхред е прекалено темпераментен за подобни обреди, а и аз също — слава на бога! Знаеш ли, Алхред, който отначало те наричаше „Дракона“, толкова се привърза към теб от честите ви срещи през последните месеци, че вече е много приятелски настроен. Той се надява да не ти липсва, след като вече го няма, моли те да го извиниш за малките тревоги, които може би ти е създал. Страхува се, че доста те е пообъркал веднъж, когато сте се сблъскали на тавана тъкмо когато си четяла някакво писмо, очевидно от по-особен характер, ала не устоял на изкушението да те поизплаши, толкова си била захласната от твоя кореспондент. Но ти пък от своя страна веднъж си го стреснала, когато си се втурнала да си търсиш дреха или шал, или някаква друга одежда в мига, когато той тъкмо се канел, докато ме чакал, да изпуши една пура.
Започваш ли вече да разбираш, че господин конт Дьо Амал е монахинята от тавана и че е идвал там, за да се среща с твоята покорна робиня? Сега ще ти кажа как го правеше. Знаеш, че „Атене“ се намира от другата страна на високия зид, който граничи с твоето място за разходка, „забранената алея“. Алфред умее да се катери тъй добре, както умее да танцува и да се фехтува. Забавно му беше да се промъква в нашия пансион, като първо изкачваше стената, след това по онова високо дърво над голямата беседка, което опира клони о покривите на по-ниските наши сгради, се прехвърляше над стаята на първи клас и над голямата зала. Впрочем една нощ паднал от това дърво, счупил клони, едва не си прекършил врата и накрая, докато бягал, щял да умре от страх, защото едва не се натикал в ръцете на двама души — мадам Бек и господин Еманюел, — които се разхождали по алеята. От голямата сграда не е трудно да се стигне до най-високото здание, а оттам — на тавана. Прозорецът на покрива, както знаеш, е отворен денонощно, той влизаше оттам. Преди година случайно му бях споменала нашата легенда за монахинята. Това ни подсказа романтичното хрумване да се преоблече като привидение — нещо, което, трябва да признаеш, много умело успя да стори.
Ако не беше черната монашеска роба и бялата забрадка, щеше да бъде заловен на няколко пъти както от тебе, така и от оня йезуитски тигър, господин Пол. Той смята и двама ви за първенци по виждането на духове и големи смелчаци. Но онова, на което се учудвам, е не твоята смелост, а умението ти да пазиш тайна. Как можеш да понасяш посещенията на това едро привидение, без да изкрещиш, без да кажеш никому, без да вдигнеш на крак цялата къща и всички съседи?