После съпругата му го отпрати обратно при мадам Бек, а тя се обърна към мен и продължи буквално да ме задушава със своята неизчерпаема жизненост и момичешките си, лекомислени, несвързани брътвежи. Въодушевено ми показа брачната си халка, нарече се мадам контеса Дьо Амал, запита харесвам ли името й, повтори въпроса си. Аз останах сдържана. Не се отпуснах. Тя и не очакваше повече от мене, познаваше ме достатъчно, за да не се надява на комплименти. Сухите ми сарказми й харесваха и колкото по-недостъпна и по-хладна се показвах към нея, толкова повече се развеселяваше тя.
Скоро след сватбата си господин Дьо Амал бе увещан да напусне войската като най-сигурния начин да бъде откъснат от някои неподходящи познати и лоши навици; назначиха го за аташе и той заедно с младата си жена замина за чужбина. Мислех си, че сега вече тя ще ме забрави, ала не стана така. В продължение на дълги години Дженевра продължи да ми пише, макар и нередовно. През първите една-две години пишеше само за себе си и за Алфред; после Алфред изчезна на заден план; разказваше за себе си и за своето бебе; един Алфред Фаншоу дьо Басомпие дьо Амал започна да царува вместо баща си. Много хвалби се изричаха за тази личност, невероятно възхищение от чудотворното му ранно съзряване, примесени с яростни укори за апатичното недоверие, които ги възприемаха. Не съм знаела „какво е да си майка“, „каквато съм била нечувствителна, вълненията на майчинството за мен били неразбираеми“ и тъй нататък. С течение на времето този млад господин премина пред изпитните на израстващите зъби, на шарката, на магарешката кашлица. За мен това беше ужасно време. Майчините писма се превърнаха в злочести стенания; тя била жената, постигната от най-големи беди; тя се нуждаела от най-голямо съчувствие. Отначало се уплаших и й отвърнах развълнувано, но скоро открих, че това е много шум за нищо, и отново се върнах към жестоката си нечувствителност. Що се отнася до младия страдалец, той се справяше с всяка буря като истински герой. Пет пъти този младеж беше „в лапите на смъртта“ и пет пъти оцеля като по чудо.
С течение на годините до мен стигнаха знаменателни оплаквания от Алфред Първи. Призована бе намесата на господин Дьо Басомпие, трябваше да си изплащат дългове, някои от тях от рода на печалните и унизителни „дългове на честта“; срамните оплаквания и затруднения зачестиха. При всеки облак, все едно от какъв характер, Дженевра, както на времето, издаваше жален зов за съчувствие и помощ. И през ум не й минаваше, че би могла да посрещне отчаянието си сама. И все пак от едно или друго място съумяваше да получи облекчение; тъй продължи да се сражава в битката на живота с чужда помощ и общо взето, да страда по-малко от всеки друг.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
ПРЕДГРАДИЕ „КЛОТИЛД“
Нужно ли е, преди да свърша, да разкажа за онази свобода и онова обновление, които придобих в нощта на празненството? Трябва ли да опиша как аз и двамата мои неустрашими спътници, които доведох у дома от осветения парк, издържахме на проверката на близкото познанство?
Подложих ги на изпитание още на другия ден. Докато ме измъкваха от любовта и нейното робство, те гръмко бяха възхвалявали своята сила, ала когато поисках да я докажат на дело, когато пожелах да изпитам истинското успокоение, да се уверя, че животът ми вече наистина ще е по-приятен, Свободата се извини — заяви ми, че тъкмо сега била уморена и нямала сили да ми помогне, а Обновлението изобщо не продума, през нощта то бе издъхнало внезапно.
И тогава не ми остана друго освен тайничко да вярвам, че възбуденото ми въображение ме е подвело да преживявам мъчителни часове, да си припомням обезобразяващата и унищожителна магия на ревността. След кратка и напразна борба, намерих се пак пленница на терзанията на очакването, прикована и завладяна от непоносимо напрежение.
Ще го видя ли, преди да замине? Ще си спомни ли за мене? Смята ли да дойде? Дали този ден — дали този час ще ми го доведе? Или отново ще изпитам разяждащата болка на дългото очакване, жестоката агония на раздиращата раздяла, онази безмълвна, смъртоносна мъка, която, изкоренявайки едновременно и надеждата, и съмнението, разтърсва живота из основи, а ръката, причинила тази жестокост, не може да бъде умилостивена, защото отсъствието е спуснало своята бариера?
Беше Успение Богородично, училището празнуваше. Пансионерките и учителките след сутрешната литургия бяха излезли на дълга разходка в полето и щяха да закусват в някакъв чифлик. Не тръгнах с тях, защото оставаха само два дни до отплаването на „Павел и Виржиния“ и аз се държах за тази последна възможност, тъй както изтощеният корабокрушенец със сетни сили се стиска за потъващия сал.