В стаята на първи клас очаквахме дърводелец, за да поправи чиновете и пейките. Празничните дни често се използуваха за подобни работи, които не можеха да си извършват, когато в стаите имаше ученички. Седях сама — готвех се да изляза в градината, за да освободя стаята, но нямах сили да го сторя, — когато чух работниците да идват.
Чужденците — занаятчии и прислужници — всякога работят по двама. Дори да забият един пирон, в Лабасекур вървят по двама. Докато си слагах шапката, която досега висеше небрежно на ръката ми, смътно и за миг се учудих, че чувам стъпките само на един. Забелязах освен това — тъй както затворникът в тъмницата в своето ужасяващо безделие обръща внимание и на най-малката дреболия, — че този човек носи обувки, а не сабо. Реших, че е главният дърводелец, дошъл да огледа работата, преди да прати своите хора. Сложих си шала. Оня приближаваше, отвори вратата. Стоях с гръб. Усетих леко вълнение, някаква странно чувство, твърде кратко, за да го анализирам. Извърнах и както си въобразявах, се озовах пред погледа на майстора дърводелец. Поглеждайки към вратата, видях очертаната там фигура и очите отпечатаха върху ума ми образа на господин Еманюел.
Хиляди от молитвите, с които отегчаваме небето, не се изпълняват. Веднъж в живота златния дар пада неочаквано в нашия скут — дар пълноценен и лъчезарен, направо от рога на изобилието.
Господин Еманюел бе облечен в дрехите, с които очевидно възнамеряваше да отплава — сюртук, обрамчен с кадифе. Стори ми се готов за незабавно отпътуване, а до тръгването на кораба, както бях разбрала, оставаха още два дни. Изглеждаше елегантен и в добро настроение. Стори ми се приветлив и доброжелателен. Влезе забързано; след миг се озова до мене; от него се излъчваше дружелюбност. Може би сватбеното настроение го развеселяваше. Но каквато и да беше причината, не биваше да срещам тези слънчеви лъчи мрачна като облак. Ако това бяха последните ми мигове с него, не исках да ги изхабявам с насилена, неестествена хладина. Много го обичах — обичах го дотолкова, че да пропъдя от пътя си дори и Ревността, която се канеше да попречи на приятелската ни раздяла. Една сърдечна дума от устните му или един мил негов поглед щяха да са достатъчни за целия ми по-нататъшен живот. Те щяха да са ми утеха в самотата. Готова бях да го приема — исках да вкуся елексира и нямаше да позволя на Гордостта да разсипе чашата.
Разговорът естествено щеше да бъде кратък. Сигурно ще ми каже същите думи, каквито бе казал на всяка от ученичките. Ще докосне страните ми с устните си за пръв, единствен и последен път, а подир това — край. Следваше раздялата, дългото отсъствие, оная огромна пропаст, която не можех да прекрача, за да го придружа, отвъд която най-вероятно той нямаше да се извърне, за да си спомня за мене.
Той взе ръката ми в едната си ръка, с другата свали шапката ми. Вгледа се в лицето ми, лъчезарната му усмивка угасна, устните му изразяваха нещо, наподобяващо беззвучните думи на майката, когато забелязва у детето си голяма и внезапна промяна, вижда го съсипано от болест или изтощено от недохранване. Но ни попречиха.
— Пол, Пол! — обади се задъхан женски глас откъм коридора. — Пол, елате в салона. Имам още много неща да ви казвам — няма да стигне целия ден, — а и Виктор също, и Жозеф е тук. Елате, Пол — елате при своите приятели.
Мадам Бек, доведена насам от проницателния си взор или от своя непогрешим инстинкт, приближи толкова, че едва не се вряза между мен и господин Еманюел. „Елате, Пол!“ — настояваше тя, а очите й ме прободоха като остра стомана. Тя подбутна своя роднина. Стори ми се, че той се поддава; помислих си, че тръгва. Пронизана по-надълбоко, отколкото бях в състояние да понеса, неспособна да скрия чувствата си, аз извиках:
— Сърцето ми ще се пръсне!
Почувствувах, че то наистина ще се пръсне, но друга една потискана струя избликна от това напрежение. Две думички на господин Пол, прошепнатите слова: „Имайте вяра в мене!“, отключиха едва сдържания напор и го пуснаха да се излее на воля. С дълбоки хълцания, разтреперана от ледени тръпки, разтърсена, но облекчена, аз се разплаках.
— Оставете я на мене, това е нервна криза. Ще й дам успокоително и ще й мине. — обади се хладнокръвната мадам Бек.
Да бъда оставена на нейните грижи и на нейното успокоително, за мен бе равносилно да ме изпратят на отровителката и смъртоносната й чаша. Когато господин Пол отвърна глухо, рязко и кратко: „Оставете ме!“, в тия строги звуци аз долових някаква странна, силна и живителна музика.