— Ах, не съм приятна гледка.
Не успях да сдържа думите, изтървах ги неволно. Винаги съм се ужасявала от грозотата си, а този път ужасът ми бе особено голям.
По лицето му се разля мекота, шеговитите му очи се навлажниха и заблестяха под гъстите му испански мигли. Той стана.
— Да вървим.
— Много ли дразня погледа ви? — осмелих се да запитам. Въпросът бе много важен за мене.
Той спря и се отвърна кротко и внушително — отговорът му ме накара да замълча, укроти ме и напълно ме задоволи. Оттогава насам вече зная какво съм била за него, а какво съм за останалия свят, не ме е грижа. Нима бе проява на слабост, гдето толкова държах на външния си вид? Може да е било така, може да беше така, ала това не се дължеше на слабост. Страхувах се, че не мога да отблъсна господин Пол, а толкова исках да му се харесам!
Не знаех накъде вървим. Пътят ни беше дълъг, а ми се стори къс; улиците бяха приятни, денят бе чудесен. Господин Пол говореше за своето пътуване. Възнамерявал да стои там три години. Когато се върнел, щял да се освободи от всякакви задължения и да заживее свой живот.
— А вие какво ще правите, докато ме няма?
Веднъж съм му споменала, напомни ми той сега, за желанието да заработя самостоятелно и да си открия малко училище; дали не съм се отказала от намеренията си?
— Не, не съм. Полагам усилия да спестя достатъчно, за да ги осъществя.
— Не искам да ви оставям на улица „Фосет“, страхувам се, че много ще ви липсвам там. Ще се чувствувате самотна, ще станете много тъжна.
В това не се съмнявах, но обещах да сторя всички по силите си, за да не унивам.
— И все пак — каза той тихо — имам и друго възражение срещу сегашното ви местожителство. Понякога ще искам да ви пиша. Не бих желал да чуя дали ще ми получите писмата, а пък на улица „Фосет“… С две думи, нашата католическа дисциплинираност, макар да е справедлива и полезна, понякога по известни въпроси, при особени обстоятелства може да бъде опорочена, дори осквернена.
— Но ако вие ми пишете — казах, — аз трябва да получавам писмата ви и ще ги получавам. Десет директори, двайсет директоре не биха могла да ми попречат. Аз съм протестантка, няма да търпя подобна дисциплинираност. Господине, няма да я търпя!
— По-спокойно, по-спокойно — отвърна той, — ще си измислим някакъв план. Ще намерим средство, успокойте се.
И като каза тези думи, замълча.
В това време вече се връщахме от дългата разходка. Достигнали бяхме до центъра на едно чисто предградие, където къщичките бяха малки, но приятни на вид. Господин Пол беше спрял пред белия праг на някакво много красиво жилище.
— Ще се отбия тук — рече той.
Не почука, а извади от джоба си ключ, отвори и влезе веднага. Покани ме и мене и затвори вратата зад нас. Не се яви никакъв прислужник. Антрето беше малко като самата къща, но скоро и с вкус боядисано; в дъното завършваше с голям френски прозорец, обвит от лоза, чиито ластари опираха о стъклата, а зелените лозови листа се целуваха. В този дом цареше тишина.
Като отвори вътрешната врата, господин Пол ми показа една гостна или „салон“, много малък, но както ми се стори, много красив. Стените бяха като поруменели, подът беше намазан с восък, квадратен светъл килим покриваше средата на стаята, кръгла масичка блестеше като огледалото над камината, имаше френски часовник, лампа, имаше украшения от неглазиран порцелан, нишата на единствения прозорец се изпълваше от поставка за цветя, на която стояха три красиви саксии с красиви цветове; в единия ъгъл стоеше еднокрака кръгла масичка с мраморна повърхност, а на нея — кошничка за ръкоделие и една ваза с виолетки.
Прозорецът на стаята беше отворен, въздухът нахлуваше отвънка свеж, а виолетките ухаеха.
— Ах, какво прелестно, какво прелестно място — възкликнах аз. Господин Пол се усмихна, зарадван, че ми е харесало. — Сигурно трябва да поседнем тук и да почакаме някого? — запитах шепнешком, смирена от възцарилата се тишина.
— Първо ще надникнем в една-две от гънките на тази орехова черупка — отвърна той.
— Имате ли смелост да се разхождате наоколо сам?
— Да, имам — бързо отговори той.
Поведе ми. Показа ми една кухничка с малка печка и фурна, с малко на брой, но лъскави нови съдове, с два стола и маса. В малкия долап имаше сервизи, не кой знае колко, но достатъчно.
— В салона има по-елегантен сервиз от порцелан — обясни господин Пол, когато видя да разглеждам шестте зелени, декорирани с бяла чинии за ядене, четирите купи, чашите и каничките.
Качихме се на по-тясното чисто стълбище и аз видях две малки спални. Накрая отново бях отведена долу, където спряхме доста тържествено пред друга врата, по-голяма от онези, които бяхме отваряли вече.