Господин Еманюел измъкна втори ключ и го сложи в ключалката. Отвори и ме тласна пред себе си.
— Ето! — извика.
Намерих се в доста голямо помещение, извънредно чисто, макар и по-голо в сравнение с апартамента, който бяхме напуснали. Дъските не бяха застлани. Там имаше два реда зелени пейки и чинове, по средата пътека довеждаше до подиум, стол и маса за учителя; зад тях — черна дъска. На стената висяха две картини, на прозореца цъфтяха няколко градински цветя — накратко, това беше миниатюрна класна стая, обзаведена, спретната и приятна.
— Значи това е училище — казах аз. — А кой го ръководи? За пръв път чувам за някакво училище в това предградие.
— Ще бъдете ли така добра да разпратите няколко проспекта от името на моя близка? — запита той, като измъкна от джоба на сюртука си няколко екземпляра от този документ и ми ги даде. Прочетох, отпечатано с ясни букви, следното:
Училище за млади девици. Предградие „Клатилд“. Директорка мадмоазел Люси Сноу.
А какво отговорих аз на господин Пол Еманюел?
Има събития в живота, които трудно се възстановяват в паметта. Известни силни изживявания, кризи, известни чувства, радости, скърби и удивления, когато си ги спомняме, ни се струват невероятни и зашеметяващи, неясни като колело на чекрък в лудешки бяг.
Не си спомням ясно мислите, нито думите, разменени в последните десет минути, тъй както не помня преживелиците си от най-ранното си детство; единственото, което зная, е че заговорих много бързо и непрестанно повтарях:
— Вие ли направихте това, господин Пол? Ваш ли е този дом? Вие ли го наредихте? Вие ли поръчахте тези проспекти? Има ли друга Люси Сноу? Кажете ми. Проговорете.
Но той не пожела да говори. И сега виждам пред себе си мълчаливото му доволно лице, усмихнатия му сведен поглед, радостното му изражение.
— Обяснете ми! Аз трябва да знам всичко — всичко!
Пакетът с проспектите падна на пода. Той бе протегнал ръка и аз я хванах, забравила всичко останало.
— Ах! Вие ми разправяте, че съм ви бил забравил през всички тези мъчителни дни — обади се той. — Бедният стар Еманюел! Ето благодарността, загдето цели три ужасни седмици съм се блъскал да тичам от бояджията до тапицера, от мебелиста до чистачката — единствената мисъл в главата ми е било Люси Сноу и Люсината къщичка.
Просто не знаех какво да правя. Първо погалих кадифето на маншета му, а сетне помилвах ръката му. Неговата предвидливост, добротата му — мълчаливата му, силна, действена доброта, — те ме поразиха с реалните си доказателства. Увереността в дълбокия му безкористен интерес към мене проблесна пред очите ми като небесна светлина; неговият — осмелявам се да го кажа, — неговият любещ, нежен поглед ме разтърси неописуемо. Но в този момент насилих себе си да погледна нещата от материалната им страна.
— Ах, колко труд! — извиках. — И колко средства! Но имахте ли пари, господин Пол?
— Имах много пари! — отвърна той сърдечно. — Широките ми връзки на учител ми осигуриха една голяма сума. С част от нея реших да си доставя най-голямата наслада, която съм имал и ще имам. Това ми е приятно. Очаквам този час от дни и нощи насам. Не желаех да ви наближавам, защото щях да се издам. Сдържаността не е нито мое качество, нито мой порок. Ако ви бях видял и ако започнехте да ме разпитвате с думи и поглед: „Къде бяхте, господин Пол? Какво правехте през тези дни? Какво криете от мене?“ — моята самотна първа и последна тайна щеше да се разпилее на скута ви. А сега — продължи той — вие ще живеете тук и ще ръководите това училище, сама ще си бъдете господарка, докато съм в чужбина; понякога ще си мислите за мене, ще се грижите за здравето и доброто си настроени заради мене, а когато се върна…
Той замълча.
Обещах да сторя всички, което ми бе наредил. Обещах да се трудя усилено и с удоволствие.
— Ще ви бъда вярна служителка — казах. — Вярвам, че докато се върнете, сметките ми ще бъдат в ред. Господине, господине, вие сте прекалено добър!
С подобни безизразни слова чувствата ми правеха мъчително усилие да си намерят израз. Но не успяваха. Речта, крехка и тромава и твърда като лед, се стапяше или трепереше под напора на усилието. Той ме наблюдаваше мълчаливо; нежно вдигна ръка да погали косите ми; вдигайки я, тя докосна устните ми; аз ги прилепих о нея, отдадох й благодарността си. Той беше моят повелител. Щедра бе към мене тази негова ръка; да му се преклоня, за мене беше и радост, и дълг.
Следобедните часове отминаха и кротката вечер хвърли сенки върху предградието. Господин Пол пожела да му окажа гостоприемство. Зает, на крак от сутринта, той имаше нужда да похапне; заяви, че трябвало да му предложа чаша шоколад в красивия си бял порцеланов сервиз с хубава позлата. Излезе и поръча необходимата храна от ресторанта; изнесе малката кръгла масичка и два стола отвън на балкона, пред френския прозорец, под сянката на лозите. С каква стеснителна радост пиех ролята си на домакиня, наредих таблата, обслужих своя гост благодетел!