— Аз съм вече на седемнадесет — изрече тя обидено.
— А не изглеждате на повече от шестнадесет. Обичате ли да пътувате сама?
— Ха? Все ми е едно. До сега десет пъти съм прекосявала Ламанша, но се старая да не оставам дълго сама. Всякога си намирам познати.
— Този път трудно ще намерите, струва ми се — казах и погледнах към групата на Уотсънови, които се смееха гръмко и вдигаха голям шум на палубата.
— Не сред тези странни мъже и жени — рече тя. — Такива хора трябва да пътуват в трета класа. Да се учите ли отивате?
— Не.
— А къде?
— Нямам представа — във всички случаи отвъд пристанището Бу Марин.
Тя ме загледа, а сетне продължи безгрижно:
— Аз пък отивам на училище. О, колко много чужди училища съм сменила досега! Но въпреки това съм същинска невежа. Нищо не знам, наистина нищичко, уверявам ви, освен гдето свиря и танцувам много хубаво; естествено знам да говоря и френски, и немски, но да пиша или да чета не умея кой знае колко. Знаете ли оня ден ме помолиха да преведа една страница от някаква лесна немска книга на английски и аз не можах. Татко щеше да умре от ужас. Казва, че господин Басомпие — кръстникът ми, който ми плаща всички училищни такси — бил пропилял парите си на вятъра.Освен това по въпросите на положителните знания, например по история, география, аритметика и прочие, аз съм като някое бебе; а как пиша на английски — нито граматиката, нито правописът ми са като хората. На всичкото отгоре вече съвсем забравих и религията си. Наричат ме протестантка, но всъщност самата не зная протестантка ли съм, или не. Не ми е много ясна разликата между католицизма и протестантството. Тъй или иначе, хич не ме интересуват. Навремето в Бон, бях станала лутеранка — милият Бон! Чаровният Бон — ах, колко много хубави студенти има там! Всяко хубавко момиче в училището си имаше обожател, знаеха часовете ни за разходка и минаваха край нас по алеята. „Schones Madchen!“ — чувахме ги да ни подхвърлят. Неизмеримо щастлива бях в Бон!
— А сега къде сте? — запитах я.
— О! В… chose (от фр. „нещо“) — отвърна ми тя.
Искам да поясня, че мис Дженевра Фаншоу (тъй се зовеше младата дама) заместваше с френското слово „chose“ всяка дума, която в момента беше забравила. Имаше този навик. На всеки две думи в разговора й третата неизменно беше chose — най-удобният заменител на всяка липсваща дума във всеки език, на който разговаряше. Французойките често постъпват така. От тях бе добила този навик. Тъй или инак, аз веднага открих, че в случая „chose“ е Вийет, голямата столица на голямото кралство Лабасекур.
— Харесвате ли Вийет?
— Доста. Всъщност местните хора са много глупави и прости, но там живеят няколко симпатични семейства.
— Посещавате ли някакво училище?
— Да.
— Добро ли е?
— О, не! Отвратително! Но аз излизам всяка неделя и никак не ме е грижа нито за maitresse, нито за proffesseurs, нито за eleves и пращам уроците au diable (на английски това звучи ужасно, но на френски не е неприлично) и тъй се оправям чудесно. Пак ли ми се присмивате?
— Не, усмихвам се на собствените си мисли.
— Какви са те? — И без да дочака отговора ми, продължи: — А сега казвайте накъде пътувате!
— Накъдето ме отведе съдбата. Трябва да си припечелвам прехраната там, където намеря.
— Да припечелвате ли? — извика тя смаяно. — Значи сте бедна, така ли?
— Като църковна мишка.
След кратко мълчание тя възкликна:
— Ух! Колко неприятно! Знам много добре какво е да си беден. У дома и ние сме бедни — и татко, и мама, и всички. Татко се нарича капитан Фаншоу. Той е офицер на половин заплата, но от благородническо потекло, а някои от роднините ни са видни личности; но моят чичо и кръстник Дьо Босампие, който живее във Франция, е единственият, дето ни помага. Той плаща за образованието на нас, момичетата. Имам пет сестри и трима братя. Малко по малко ще се омъжим — за по-възрастни господа, предполагам, със суха пара. С това се занимават татко и мама. Сестра ми Огъста сега е омъжена за един, на вид много по-стар от татко. Огъста е много красива — не моя тим, а тъмнокоса. Съпругът й мистър Дейвис, е боледувал от жълта треска в Индия и все още е жълт като лимон, обаче е богат и Огъста си има собствен екипаж и свои слуги и всички намираме, че се е подредила много добре. Да, това е по-приятно, отколкото „да си изкарваш прехраната“, както казвате. Всъщност вие умна ли сте?
— Не, никак
— Можете ли да свирите, да танцувате, да говорите три-четири езика?
— Нищо подобно.
— И все пак аз ви намирам за умна. — Тя замълча и се прозина. — Ще ви хване ли болест?
— А вас?
— О, здравата, още щом се покаже морето. Всъщност вече я усещам. Ще сляза долу и ще повикам оная дебела, противна стюардеса.