Този балкон бе откъм задната страна на къщата; край нас се простираха градините на предградието, отвъд лежаха полята. Въздухът беше тих, топъл и свеж. Над тополите, лаврите, кипарисите и розите надничаше луната, красива и тъй лъчезарна, че сърцето трепереше от нейната усмивка; до нея светеше една звезда и с единствения си лъч се мъчеше да я засенчи. В близката градина бликаше водоскок, а над разиграните води се надвесваше бледа статуя.
Господин Пол започна да ми говори. Гласът му беше толкова благозвучен, че се примесваше с шепота на сребристите струи, с ромона, с тихите въздишки, с които лекият ветрец, водоскокът и листакът пригласяха на вечерната песен.
Час на щастието, не си отивай, приглади перата си, отпусни криле, склони небесното чело до моето! Ангел бял, задръж тук своето сияние, остави го да озарява прииждащите облаци, завещай мъничко от тази благодат за времето, когато аз ще се нуждая от спомените, озарени с нея!
Вечерята ни беше скромна. Чаша шоколад, кифли, чиния свежи, летни плодове — череши и ягоди, наредени в зелени листа, — това беше всичко, но и двамата го предпочитахме пред пищната трапеза и за мен бе неописуемо удоволствие да се грижа за господин Пол. Запитах го дали приятелите му, отец Силас и мадам Бек, знаят какво е сторил и дали са виждали моята къща.
— Приятелко моя — отвърна той, — никой не знае какво съм направил освен вие и аз; удоволствието е само за нас двамата, несподелено и цялостно. Да си призная това за мене беше такова истинско удоволствие, че не бих искал да го опорочавам, споделяйки го с другиго. Освен това — той се усмихна, — освен това исках да докажа на мис Люси, че съм способен да пазя тайна. Веднъж ли, дваж ли ме е укорявала, че не съм умеел да проявявам достойна сдържаност и нужната предпазливост! Веднъж ли, дваж ли хапливо ми е намеквала, че тайните ми били като тайните на Полишинел!
Това беше вярно. Не го бях щадила по този въпрос и въобще никога, когато се бе провинявал. Великодушният ми, сърдечен, мил, несъвършен малък човек! Ти заслужаваше само искреност и от мен винаги си я получавал.
Продължавайки да разузнавам, аз го запитах на кого принадлежи тази къща, кой е моят хазяин, какъв е наемът. Той веднага ми даде всички подробности, написани на лист; предвидил беше и бе приготвил всичко.
Както и предполагах, къщата не принадлежеше на господин Пол, той не бе от хората, които имат имоти. Уверена бях, че е неспособен да пести. Можеше да получава, но не и да задържа за себе си; трябваше му ковчежник. Сградата следователно беше на един гражданин на Бас Вий, състоятелен човек, както се изрази господин Пол. Стресна ме с определението: „Ваш приятел, мис Люси — човек, който много ви уважава.“ И за моя голяма изненада открих, че хазаинът е не друг, а господин Мире, избухливият и добродушен книжар, който така любезно ми бе намерил място през оная изпълнена със събития нощ в парка. Оказа се, че господин Мире бил богат и много уважаван и притежавал няколко къщи в предградието. Наемът беше умерен — на половината на онова, което се плащаше за подобна къща в центъра на Вийет.
— И ако — обясни господин Пол — щастието не ви закриля — нещо, което не вярвам, ще бъда спокоен, че сте в сигурни ръце. Господин Мире няма да ви насилва. Наемът за първата година го имате вече в спестяванията си, а след туй мис Люси трябва да се уповава на бога и на себе си. Ами какво ще правите за ученички?
— Ще раздам проспектите.
— Точно така. За да не губим време, аз вчера дадох един на господин Мире. Ще имате ли нещо против да започнете с три малки буржоазки, госпожиците Мире? Те са на ваше разположение.
— Господине, вие не забравяте нищо, вие сте чудесен. Да имам нещо против? Нима имам право? В началото и не очаквам в моето малко дневно училище да учат аристократки и все ми е едно дали изобщо ще ме навестят. С гордост ще приема дъщерите на господин Мире.
— Освен това — продължи той — има една друга ученички, която всеки ден ще идва, за да я учите на английски; и понеже е богата, щедро ще ви заплаща. Имам предвид моята кръщелница и повереница Жустин-Мари Совьор.
Какво се крие в едно име? Какво може да се крие в три думи? До този миг бях слушала с нестихваща радост, отвръщала бях с весело оживление. Едно име ме смрази, три думи ме накараха да занемея. Реакцията ми не остана скрита, а и аз не опитах да се сдържам.