И тя тръгна по стълбите.
След малко я последваха и другите пътници. През целия следобед останах на палубата сама. Като си спомня спокойното, дори щастливо настроение, в което прекарах онези часове, и едновременно с това, като връщам в съзнанието си положението, в което се намирах, неговата рискованост — някои биха казали направо безнадеждност, — чувствувам, че както:
Тъмница би могъл да е и царският палат,
а клетка тясна — ширната градина.
тъй опасностите, самотата, неизвестното бъдеще не са застрашителни, когато тялото е здраво и умът — буден: дотогава всъщност, докато Свободата ни дарява с крилете си, а пътят ни се чертае от звездата на Надеждата.
Морската болест ме остави на спокойствие дълго след като бяхме отминали Маргейт и аз с върховна наслада вдишвах лекия бриз, изпитвах радост да съзерцавам къдравите вълни на Ламанша, морските птици по гребените им, белите платна на тъмния хоризонт и кроткото облачно небе, легнало над всичко това. Въобразявах си в мечтанието, че съзирам далеч пред мене европейския континент подобно просторна земя на блянове. Заливаше я слънчево сияние и превръщаше дългата й крайбрежна ивица в чисто злато; ажурна рисунка на скупчени къщи и белоснежна кула сред тях, на гъсти лесове, на зъбести чукари, на тучни пасбища и лъкатушни поточета изпълваше тази лъскава рамка. За фон се вдигаше небето, тържествено и теменуженосиньо, а от север до изток се извиваше, величествена и царствена в обещанията си, нежна в своята магия, дъгата — арката на надеждата.
Ако желаеш, читателю, зачеркни всичко това; не — по-добре остави го и извлечи от него следната поука: „Мечтанията са творения на сатаната!“ Сполетяна от тежък пристъп на болестта, залитнах по коридора към каютата.
Леглото на мис Фаншоу се случи до моето и трябва да кажа, че през цялото време на общите ни страдания тя ме измъчваше със своя непоносим егоизъм. Нетърпението капризите й надминаваха всички граници. Уотсънови, които също бяха болни и на които стюардесата отдаваше цялото си внимание, в сравнение с нея приличаха на стоици. Оттогава съм забелязала, че жени, надарени с лекия, безгрижен темперамент и с русата, крехка хубост на Дженевра Фаншоу, не са издръжливи. Пречупват се дори при мисълта за някаква трудност. Мъж, който вземе такава жена за съпруга, трябва да й осигури безоблачно съществование. Раздразнена накрая от непоносимото й хленчене, аз й викнах да млъкне. Забележката я разстрои и ми се стори, че от това не ме намрази.
С падането на нощта вълнението се засили. Големи вълни се разбиваха о корпуса на кораба. Непривична ми беше мисълта, че сме обгърнати само от нощ и вода, както и чувството, че корабът се носи право напред по своя неочертан път въпреки шума, вълните и засилващия се вятър. Край нас започнаха да падат предмети от мебелировката, та трябваше да ги връщаме на местата им. Пасажерите се почувствуваха още по-зле; стенейки, мис Фаншоу заяви, че умира.
— Потърпете още малко, мила — обади се стюардесата. — Ей сега влизаме в пристанището.
И наистина след около четвърт час над нас легна спокойствие, а в полунощ завърши и пътешествието.
Съжалявах — истински съжалявах. Свърши се времето ми за почивка, моите мъки, непреодолимите ми трудности започваха отново. Когато излязоха на палубата, студеният въздух и черната гримаса на нощта сякаш ме упрекваха за своеволието да се намирам там, където бях. Светлините на чуждия пристанищен град, примигващи край чуждото пристанище, се срещнаха като безброй заплашителни очи. Приятели се качиха на кораба да посрещнат Уотсънови; цяло семейство наобиколи и отведе мис Фаншоу; аз — но аз дори за миг не посмях да правя каквито и да било сравнения между моето и нейното положение.
И все пак — накъде да поема? Все някъде би трябвало да отида. Принуждението не оставя място за избор. Когато плащах на стюардесата дължимата й такса — тя с изненада видя монета, по-ценна, отколкото бе очаквала от пътничка като мене, — аз казах:
— Бъдете добра да ме упътите към някоя тиха, почтена странноприемница, за да пренощувам.
Тя не само ме упъти, но извика един прислужник и му нареди да се грижи за мене и — не, не и за багажа ми, защото той беше отнесен в митницата.
Последвах този мъж по едрия калдаръм на някаква улица, осветявана от слабата лунна светлина. Той ме заведе до странноприемницата. Предложих му шест пенса, които той отказа. Реших, че е малко, и му дадох цял шилинг, но той отблъсна и него и ми отвърна някак грубо, на непознат за мен език. Един камериер, който идваше към нас по осветения от газена лампа коридор на странноприемницата, ми обясни на завален английски, че парите ми били чуждоземни, не на тази държава. Дадох да ми смени една лира. Като уредих това, поисках стая. Невъзможно беше да вечерям — все още ми беше лошо, бях напрегната и цялата треперех. Как бях благодарна, когато най-сетне вратата на тази мъничка стая се затвори и ме остави сама с моето изтощение! Отново можех да си почина, макар облаците на съмнение да ме очакваха пак на другия ден, а необходимостта да действувам да беше още по-неотложна, опасността (или отчаянието) по-близо, борбата (за съществование) по-жестока.