Надявала се бях да пристигнем във Вийет, преди да се стъмни, за да избягна пълното объркване, което неизвестността и мракът хвърлят върху първите впечатления от всяко ново място. Но поради бавното пътуване и дългите престои, а и заради гъстата мъгла и ситния напоителен дъждец, когато стигнахме покрайнините, над града вече лежеше плътен, почти осезаем мрак.
Знам, че минахме през някаква порта, охранявана от войници — това забелязах при светлината на лампите; а после, отклонявайки се от калното шосе, затропахме по настилка от необикновено едри, твърди като кремък камъни. Дилижансът спря пред някаква кантора и пътниците слязоха. Първата ми работа беше да си намеря куфара — наглед незначителна, но важна за мен принадлежност. Предугадих, че ще е по-разумно, вместо да препирам и да настоявам за багажа си, да чакам настрана разтоварването, докато съзра своя куфар, а после бързо да си го поискам и да го прибера. Отдръпнах се и вперих очи в онази част на колата, където бях видяла своя багаж, върху който сега бяха натрупани още торби и кутии. Наблюдавах как едно по едно тези неща се свалят и прибират. Уверена бях, че моят куфар вече би трябвало да е свален. Но той все още не беше. Завързаха бях за дръжката му картичка със зелена панделка. Всичките пакети бяха свалени, всички тенекиени куфари и книжни вързопи. Вдигнаха мушаменото покривало. Виждах съвсем ясно, че не бяха останали нито един чадър, наметка, бастун, кутия за шапки или чанта.
Къде беше моят куфар с малобройните ми дрехи и портфейла, в който бяха скътани остатъците от петнадесетте ми лири?
Сега ми е лесно да задам този въпрос, но тогава бе невъзможно. Не бях в състояние да кажа нищо, защото не знаех ни една френска дума, а около мен всички, целия свят като че ли говореше само и единствено на френски. Какво да сторя? Приближих се до кондуктора, сложих ръка на рамото му, посочих към един малък сандък, сетне към покрива на дилижанса и се опитах с погледа си да изразя въпроса. Той ме разбра погрешно, вдигна посочения сандък и се приготви да го качи на колата.
— Оставете го на мястото му, чувате ли? — изрече един глас на английски, а сетне се поправи:
— Qu’est-ce que vous faites donc@ Cette malle est a moi. (Какво правите? Този куфар е мой!)
Но аз вече бях чула родния си език, сърцето ми се зарадва. Извърнах се.
— Господине — извиках, умолявайки непознатия, без в отчаянието си да обърна внимание на външността му, — аз не владея френски. Моля, запитайте този човек какво е направил с моя багаж.
Без дори да се замислям в оня миг как изглеждаше лицето, в което бях вперила очи, прочетох в изражението му полуизненада от моята молба и колебание дали да се намеси.
— Моля ви, запитайте го. Ако бях на ваше място, не бих се поколебала да ви услужа!
Не помня дали се усмихна, но ми отвърна като джентълмен — искам да кажа, че гласът му не беше нито остър, нито ужасяващ:
— Какъв беше куфарът ви?
Описах му го, споменах и зелената панделка. Той заговори на кондуктора, а от бурния им разговор почувствувах, че го раздрусва както трябва. Накрая се обърна към мен.
— Убеждава ме, че багажът бил много, и си признава, че свалил куфара ви, след като сте го видели качен, и го оставил в Бу Марин заедно с другите пакети. Но обеща да го изпрати утре, което значи, че вдругиден ще го получите тук, от тази кантора.
— Благодаря ви — промълвих със свито сърце.
Какво да сторя междувременно? Изглежда, англичанинът видя безпомощното ми лице. Запита ме любезно:
— Имате ли близки в този град?
— Не, и не знам къде да отседна.
Настъпи кратко мълчание, по време на което той обърна лице към светлината на лампата над нас и аз видях, че беше млад, изискан и хубав човек, по външност приличаше на благородник. Природата го е създала красив като принц, помислих си. Лицето му беше много приятно, беше висок, но не високомерен, мъжествен, но не груб. Отдръпнах се, съзнавайки, че нямам никакво право да търся помощ от човек като него.