— Всичките ви пари ли останаха в куфара? — спря ме гласът му.
С каква готовност му казах истината:
— Не. В кесията си имам достатъчно (притежавах почти двадесет франка), за да отседна в някоя скромна странноприемница до вдругиден, но тук, във Вийет, съм за пръв пъти не познавам нито улиците, нито странноприемниците.
— Ще ви дам адреса на странноприемница, каквато търсите — успокои ме той. — При това близко. Като ви упътя, ще я намерите лесно.
Откъсна листче от бележника си, написа няколко думи и ми го подаде. Убедих се, че е любезен, а да се усъмня в него, в съвета му или в адреса, на който ме пращаше, бе все едно да се усъмня в Светото писание. Лицето му излъчваше доброта, очите му — почтеност.
— Най-краткият път е да тръгнете по булеварда и да пресечете парка — продължи той, — но вече е твърде късно и твърде тъмно, за да пресичате парка сама. Ще ви изпратя донякъде.
Той тръгна, аз го последвах в мрака под синия, пронизващ дъжд. Булевардът беше пуст, разкалян, от дървесата се стичаше вода: паркът беше тъмен като рог. В двойния здрач от дърветата и мъглата не виждах своя водач, сляпо следвах стъпките му. Изобщо не се страхувах. Зная, готова бях да вървя по тези почтени следи през вечна нощ, до края на света.
— А сега — каза той, като излязохме от парка — тръгнете по онази широка улица, докато стигнете до стълбите; две лампи ще ви ги покажат. Ще слезете по стълбата. Те свършват на една по-тясна улица. Като поемете по нея, в дъното й ще намерите вашата странноприемница. Там говорят английски, тъй че затрудненията ви са вече към своя край. Лека нощ!
— Лека нощ, господине — отвърнах. — Приемете най-искрените ми благодарности.
Лицето му, от което лъчеше светлина, съответна на неговата дружелюбност, звукът на неговия глас, който разкриваше сърце, изпълнено с добродетелност към нуждаещите се и немощните, също тъй към младите и хубавите — този спомен дълго след това ми действуваше като ободряващо средство. Той беше истински млад английски джентълмен.
Бързах напред, по тази великолепна улица и по площада, ограден с богатски къщи, а тук-там съзирах високите силуети на по-големи сгради, най-вероятно дворци или църкви — не зная. Когато преминавах през един свод, иззад колоните му внезапно изникнаха двамина мустакати мъже; пушеха пури, дрехите им издаваха стремеж към благородничество, но — уви! — нещастниците носеха души на низши духом. Заговориха ме нахално и колкото да бързах, не изоставаха след мен. Накрая срещнах някакъв патрул и моите преследвачи прекъснаха гонитбата, но подплашена от тях, бях се загубила. Когато се съвзех, вече не знаех къде се намирам; отдавна, изглежда, бях отминала стълбите. Объркана, задъхана, с разтуптяно сърце, питах се накъде да свия. Ужасяваше ме мисълта, че отново бих могла да срещна онези брадати, подкачащи ме глупаци, и все пак трябваше да се върна и да намеря пътя.
Стигнах до някакви стари и протрити стъпала и уверена, че именно тях търся, слязох долу. Улицата, до която ме изведоха, беше наистина тясна, но на нея нямаше странноприемница. На една много тиха и сравнително чиста и павирана уличка, над вратата на голяма къща, с един етаж по-висока от заобикалящите я, забелязах да свети фенер. Най-сетне, ето я странноприемницата! Забързах нататък, коленете ми се подгъваха, чувствувах се напълно изтощена.
Ала това не беше странноприемница. Месингова табела украсяваше голяма входна врата: „Пансион за девици“ — казваше надписът: отдолу стоеше името: „Мадам Бек“.
Стреснах се. Стотици мисли изведнъж се объркаха в съзнанието ми. Но нищо не кроях, нищо не обмислях. Нямах време. Провидението ми каза: „Спри тук, това е твоята странноприемница.“ Съдбата ме взе в своята властна ръка, надви волята ми, насочи действията ми. Дръпнах звънеца.
Докато чаках, не исках да мисля. Изучавах внимателно камъните на уличната настилка, осветявани от лампата над входа, броях ги, разглеждах формите им и лъскавите дъждовни капки по ъглите. Позвъних отново. Най-сетне отвориха. Пред мен застана прислужница с красиво боне.
— Мога ли да говоря с мадам Бек?
Уверена съм, че ако бях заговорила на френски, тя нямаше да ме покани, но понеже приказвах на английски, сметна ме, изглежда, за учителка чужденка, дошла по работа във връзка с пансиона, и макар да беше късно, пусна ме без неохота и колебание.
В следващия миг се намирах в един хладен, блестящ салон със студена порцеланова печка, с позлатени орнаменти и излъскан под. Часовникът над камината отмери девет.