Измина половин час. Колко забързано туптеше сърцето ми! Колко често ме обливаха ту студени, ту горещи вълни. Седях с очи, впити във вратата. Очаквах да видя как ще се помръдне и отвори. Всичко беше тихо, дори и мишките кротуваха: белите врати стояха затворени и неподвижни.
— Вий англичанка? — запита глас зад мене. Почти подскочих, тъй неочакван долетя звукът, бях убедена, че съм сама.
Не привидение стоеше до мен, нито свръхестествено същество, а една пълничка малка жена с майчински вид, увита в голям шал, с пеньоар и чиста, спретната нощна шапчица.
Отвърнах, че съм англичанка, и изведнъж, без по-нататъшни увъртания, подхванахме необикновен разговор. Мадам Бек (защото това беше наистина тя — появила се бе през страничната врата зад мене и понеже бе обута в меки обувки, не я бях чула нито да влиза, нито да приближава), — мадам Бек бе изчерпила запасите си от островна реч с онова „Вий англичанка“ и сега продължаваше да говори, ала на своя роден език. Отвърнах й на моя. Тя ме разбираше отчасти, но тъй като аз изобщо не я разбирах, макар двете да вдигахме ужасен шум (за пръв път срещах такава приказлива жена като мадам Бек) — не стигнахме почти доникъде. Накрая тя позвъни за помощ, която се яви в лицето на една maitresse; тази личност бе учила известно време в ирландския манастир и тук я смятаха за специалистка по английски език. Малката учителка беше същинска измамница — типична представителка на Лабас-кориените; а как само съсичаше речта на Албион! Както и да е — разказах й с простички думи своята история, която тя преведе. Обясних й как съм напуснала родината си, решена да събирам знания и да печеля прехраната си, как съм готова да започна каквато и да е полезна работа, стига да не е греховна и унизителна, как бих могла да стана детегледачка или прислужница на някоя дама; казах, че съм готова да върша и домакинска работа, стига да е по силите ми. Мадам изслуша всичко това и ако се съди по изражението й, сметнах, че е повярвала на моя разказ.
— Il n’y a que les Anglaises pour ces sortes d’entreprises — каза тя, — sont-elles donc intrepides ces femmes… (Само англичанките са способни на това, нима са толкова смели тези жени…)
Запита за името, за възрастта ми, стоеше и ме гледаше — в очите й не се четеше нито съчувствие, нито интерес. В тях по време на целия разговор не проблесна дори за миг симпатия или пък състрадание. Разбрах, че е от хората, които не се ръководят от чувства. Сериозна и замислена, тя ме наблюдаваше, вслушвайки се в своята вътрешна преценка и изучавайки моя разказ. Позвъни се.
— Viola pour la priere du soir! (За вечерна молитва!) — заяви тя и стана. С помощта на преводачката ме посъветва да си отида и да се явя на другата сутрин, но това не ме оправяше. Ужасявах се от мисълта да се върна пак в опасния уличен мрак. Енергично и в същото време сдържано и спокойно заявих направо на нея, а не на преводачката:
— Уверявам ви, госпожо, че като ме ангажирате още сега, вашите интереси ще бъдат защитени, е не ощетени. Ще намерите в мое лице помощница, готова да даде в труд равностойното на заплатата си, и ако ме ангажирате, по-добре ще е да пренощувам тук. Как ще си намеря подслон, след като не познавам никого във Вийет и не знам езика?
— Вярно — отвърна тя, — но имате ли поне някакви референции?
— Никакви.
Запита къде ми е багажът. Обясних, че го очаквам. Замисли се. В този миг откъм портата долетяха мъжки стъпки, които се упътваха към външната врата. (Ще продължа тази част на своя разказ така, като че ли съм разбирала какво се говори, защото, макар тогава почти нищо да не ми беше ясно, по-късно ми го преведоха.)
— Кой излиза по това време? — запита мадам Бек, заслушана в стъпките.
— Господин Пол — отвърна учителката. — Дойде тази вечер да проведе урок на първи клас.
— Човекът, който най-много ми трябва. Повикайте го.
Учителката изтича към вратата на салона. Повикаха господин Пол. Той влезе — дребен, тъмнокос, слаб човек с очила.
— Братовчеде — обърна се към него мадам Бек, — искам вашия съвет. Знам, че разбирате от физиономистка; проявете се сега. Разчетете ми това лице.
Дребният човек извърна очите си към мен. Здраво стиснатите му устни и сбръчкването на челото говореха, че е решен да прозре в мен и че никакъв воал не би могъл да му попречи.
— Разчетох го — заяви той.
— И какво ви казва то.
— Ами много неща — долетя оракулският отговор.
— Хубави или лоши?
— И хубави, и лоши, естествено — продължи ясновидецът.
— Може ли да се вярва на думите й?
— За нещо важно ли преговаряте?
— Тя иска да я назнача като възпитателка или гувернантка, разказът и звучи правдоподобно, обаче не може да представи никакви референции.