След като изпълни дълга си — уверена съм, че в нейните очи извършеното изглеждаше като дълг, — тя се привдигна, безшумна като привидение. Тръгна към своята стая. На вратата се извърна и спря очи върху героинята на бутилката, която все още спеше дълбоко и похъркваше. Мисис Свини (предположих, че това е мисис Свини — Англис, или Ибернис Суини) — присъдата на мисис Свини се четеше в очите на мадам Бек; те излъчваха непоколебимост. Мадам не наказваше за грешките веднага, но неизменно наказваше. Всичко това беше неприсъщо на англичаните; намирах се наистина в чужбина.
Утрото ми позволи да се запозная по-отблизо с мисис Суини (както всъщност се наричаше). Тя се беше представила на своята настояща работодателка като английска дама — жителка на Мидълсекс, изпаднала в беда, която, уж говорела английски с най-чест лондонски акцент. Мадам разчитайки на своите собствени средства за незабавно откриване на истината и с присъщата си неустрашимост да наема служители без препоръка (нещо, доказано блестящо в моя случай), ангажирала мисис Суини за гувернантка на трите си деца. Едва ли е необходимо да обяснявам на читателя, че тази дама всъщност произхождаше от Ирландия. Не се осмелявам да определям произхода й. Тя смело заявила, че била „възпитала и отгледала дъщерята и сина на един маркиз“. Според мене е била бавачка, кърмачка или перачка в някое ирландско семейство. Говореше на селски диалект, смешно примесен с купешки думи. По някакъв съмнителен начин се бе сдобила с дрехи с подозрителна пищност — рокля от плътна и скъпа коприна, които й стояха смешно, шити очевидно за друга, бонета, украсени с истинска дантела, и накрая — най-важната част от тоалета й, един предмет, който извикваше бурното възхищение на цялото домакинство и укротяваше иначе зле настроените към нея учители и прислужници, и докато широките й плещи се криеха под това царствено наметало, бе в състояние да смири дори самата мадам — един истински индийски шал, „un veritable Cachmire“, както се изразяваше мадам Бек с нескрито уважение и удивление. Уверена съм, че без този „кашмир“ тя не би се задържала в пансиона дори и два дни; благодарение на него и само на него преживя там цял месец.
Ала щом мисис Суини разбра, че съм дошла да заема нейното място, тя показа ноктите си, вдигна се срещу мадам Бек с цялата си ярост и се стовари върху мен с всичката си тежест. Мадам понесе това разкриване на картите и тази ярост тъй достойно, тъй стоически, че макар и смутена, аз бях принудена да я подкрепям мълчаливо. Мадам Бек напусна стаята само за миг, десет минути по-късно сред нас се появи един агент на полицията. Мисис Суини и багажът й бяха изнесени. Челото на мадам не се сви нито за миг по време на тази сцена, устните й не пророниха ни една остра дума.
Цялата кратка драма на уволнението приключи преди времето за закуска — съобщението за освобождаване, повикването на полицията, извеждането на бунтовницата, проветряването и почистването на детската стая, отварянето на прозорците — и най-малката следа от изисканата мисис Суини, чак до лекия дъх и спиртния мирис, които тъй многозначително и фатално бяха издали нейната постъпка, бяха пропъдени от улица „Фосет“. Всичко това, повтарям, се извърши между минутата, в която мадам Бек, подобно Аврора, излезе от своята стая, и в оня момент, в който тя невъзмутимо седна край масата и си наля първата чаша студено кафе.
Към обяд ме повикаха да облека мадам. (Длъжността ми, изглежда, щеше да бъде някаква смесица между гувернантка и прислужничка на господарката). Чак докъм обяд мадам се разхождаше из къщата по пеньоар, наметната с шал и по домашни чехли. Как би се отнесла директорката на някое английско училище към подобен навик?
Подреждането на прическата й ме смути. Косата й беше буйна — кестенява, все още непрошарена, макар мадам да беше четиридесетгодишна. Забелязвайки смущението ми, тя рече: