А в лунните нощи, когато се случваше да се събудя и да видя нейната фигура, коленичила в леглото, бяла и открояваща се в светлата нощница, да се моли подобно фанатичен католик или методист — като ранозрял светец, — тогава ми бе трудно да определя мислите, които ме обземаха, но знам, че и те бяха също тъй нереални и болезнени като ония, обхванали ума на детето.
Не долавях думите на молитвите й, защото ги изговаряше шепнешком; понякога дори не ги шепнеше, а само ги изстрадваше, но в оскъдните изречения, които долавях, всякога се чуваха горчивите слова „татко, татко мой!“ Разбрах, че това е личност, която бива обсебена от една-единствена идея, и знам, че хората, които се поддават на подобна склонност, са най- нещастните сред мъжете и жените.
Какъв щеше да бъде изходът от това терзание, ако не беше спряно, би могло само да се гадае. Ала то получи внезапен обрат.
Един следобед мисис Бретън, за да я измъкне от обичайното й убежище в ъгъла, я бе сложила да седне на пейката под прозореца и за да задържи вниманието й, накарала я бе да наблюдава минувачите и да брои колко жени ще минат по улицата за определено време. Тя бе застанала неподвижна, загледана разсеяно, без да брои, когато — понеже я наблюдавах — съзрях в очите й странна промяна. Тези нервни, опасни характери — чувствителни, както ги зоват — предлагат възможност за интересни наблюдения за оня, когото по-хладнокръвния темперамент предпазва от съучастие във внезапните им приумици. Втренченият, тежък поглед се замъти, трепна, а сетне в него припламна огън, малкото потъмняло чело се проясни, унилите, отчаяни черти се оживиха, тъжното изражение изчезна и се замени с внезапна възбуда, с напрегнато очакване.
— Истина е! — възкликна тя.
Подобно птичка или стрела, или каквото да било бързо подвижно нещо тя вече бе изхвръкнала от стаята. Как е успяла да отвори пътната врата, не зная — може би е била открехната, а може и Уорън да е бил там и да се е подчинил на заповедта й, която е била непрекословна. Аз — наблюдавайки хладнокръвно през прозореца — я видях с черната рокличка и малката плисирана престилка (тя ненавиждаше детските мантички) да притичва към средата на улицата. И тъкмо когато се канех да се извърна и спокойно да съобщя на мисис Бретън, че детето е полудяло и трябва незабавно да се хване, видях да я повдигат и тя изчезна от хладнокръвния ми поглед и от учудения взор на минувачите. Един господин бе извършил това добро дело и сега, като я загръщаше в своето наметало, бе тръгнал да я върне в дома, от който я бе видял да излиза.
Реших, че ще я предаде на прислужника и ще се оттегли, ала той влезе и като се позабави малко долу, се изкачи по стълбата.
Начинът, по който бе приет, веднага показа, че е познат на мисис Бретън. Тя го поздрави, ала беше възбудена, изненадана, стресната. Във вида и държането й се четеше някакъв протест и в отговор по-скоро на това, отколкото на думите й той каза:
— Не можех да се въздържа, госпожо, невъзможно ми беше да напусна страната, без да видя с очите си как се чувствува тя.
— Но вие ще я разстроите.
— Не вярвам. А как е Полито на татко?
Въпросът бе отправен към Полина, докато сядаше и я слагаше на пода до себе си.
— А как е Полиният татко? — бе отговорът, докато тя се облягаше на коляното му и се взираше в лицето му.
Не беше бурна, многословна сцена — затова се чувствувах благодарна, — ала бе сцена, наистина с толкова бликащи чувства, че именно защото чашата не бе препълнена с пяна, нито преливаше бурно, атмосферата бе още по-тягостна. При стихийни, несдържани срещи отегченият наблюдател бива обхващан от чувство на възмущение или присмех; докато според мен много по-тягостна е онази чувствителност, която се поддава на въздържание подобно роб-великан, обуздаван от силата на благоразумието.
Мистър Хоум бе човек със строги черти — бих казала дори със суров израз; челото му бе изпъкнало, скулите му големи и издадени. Приличаше на шотландец, ала в очите му се четеше прилив на чувства, вълнение се излъчваше от фигурата му. Северният акцент подхождаше на физиономията му. Изглеждаше едновременно и горделив, и приветлив.
Той сложи ръка върху повдигнатото лице на детето. То каза:
— Целуни Поли.
Той я целуна. Щеше ми се детето да издаде някакъв истеричен вик, от който да се успокоя и отпусна. Ала тя беше притихнала; сякаш бе получила онова, което желаеше — всичко, което желаеше, и сега изпитваше пълно доволство. Това същество не приличаше на своя повелител нито по държане, нито по външен вид, а си личеше, че е от неговата кръв; духът й беше подхранван от неговия, както чашата — от шишето.