Без съмнение, каквото и да чувствуваше в момента, мистър Хоум умееше да се владее по мъжки.
— Поли — обади се той, вгледан в своето момиченце, — иди в антрето; ще видиш палтото ми на един стол; бръкни в джобовете, там ще намериш носната ми кърпа; донеси ми я.
Тя се подчини, отиде и се върна, пъргава и покорна. Той говореше с мисис Бретън и тя зачака с кърпата в ръка. Интересна гледка беше да я наблюдаваш, стройна, стегната и хубавка, застанала до коляното му. Забелязвайки, че той продължава да говори, без да я усеща, тя взе ръката му, отвори отпуснатите му пръсти, сложи кърпата и ги затвори върху нея, един по един. Той все още, изглежда, нито я виждаше, нито чувствуваше присъствието й. Тя се сгуши до него и макар да не се поглеждаха и да не разговаряха в продължение на цял час, струва ми се, че и двамата бяха щастливи.
По време на чая движенията и държането на малкото същество неотлъчно привличаха погледа ми. Тя нареди на Уорън, докато той подреждаше столовете:
— Сложете татковия стол тук, а моя ей там, между татко и мисис Бретън — аз ще му подам чая.
Тя седна на мястото си и помаха с ръка на баща си:
— Ела до мен, като че ли сме си у дома, татко.
А после, докато му подаваше чашата, докато разбъркваше захарта му и му сипваше сметана, каза:
— В къщи винаги аз ти приготвям чашата, татко, никой не го прави по-добре от мен, нито дори ти самият.
По време на яденето продължаваше да го ухажва: това изглеждаше някак странно. Щипките за захар бяха прекалено широки за мъничката й ръка, та трябваше да ги държи с две: сребърната кана за сметана, чиниите, самата чаша и чинийката, всичко изискваше от нея двойно напрежение и сръчност; ала тя вдигаше това, подаваше онова и се справяше успешно, без да счупи нищо. Право да си кажа, мислех си, че се меси където не й е работа, но баща й, сляп като повечето родители, изглеждаше много доволен, че тя се грижи за него, и някак си дълбоко успокоен от вниманието й.
— Тя ми е утехата! — не се сдържа да заяви на мисис Бретън. Тази дама, от своя страна, също си имаше „утеха“ и съкровище, което в момента не беше у дома, та съчувстваше на слабостта му.
Втората „утеха“ се появи на сцената малко по-късно същата вечер. Знаех, че ще се върне през този ден, и усещах как мисис Бретън го очаква. Насядали бяхме край огъня след чая, когато Греъм се присъедини към нас: би трябвало да кажа „нахлу“, защото появата му предизвика раздвижване, а сетне, понеже мистър Греъм беше гладен, трябваше да бъде нахранен. Той и мистър Хоум се срещнаха като стари познати: дълго време Греъм въобще не забеляза момиченцето.
След като се нахрани и отговори на многобройните въпроси на майка си, той стана от масата и седна край огъня. Насреща му седеше мистър Хоум, а до лакътя му — детето. Като казвам „детето“, употребявам неподходяща и неописателна дума — дума, подсказваща съвсем друго, но не и това сдържано момиченце, облечено в траурна пола и бяла шемизета, на ръст като голяма кукла, кацнало на висок стол до масичката, с кутийката за шев от бяло боядисано дърво върху нея, стиснало в ръка мъничка носна кърпичка, която старателно поръбваше и усърдно дупчеше с иглата, прилична в нейните пръсти едва ли не на шиш, като от време на време се обождаше и оцветяваше батистата с червени точи;и; трепваше, когато острието — изплъзнало се от контрола на ръката й — се забиваше болезнено дълбоко; но си оставаше все тъй мълчаливо, смълчано, усърдно, съсредоточено, женствено.
По онова време Греъм беше хубав шестнадесетгодишен неверник. Казвам неверник не защото беше вероломен по характер, а защото думата ми се струва най-подходяща, за да обрисувам светлия келтски (а не саксонски) вид на хубостта му: вълнистата му светлокестенява коса, симетричните му черти, усмивката, която излъчваше очарование и лукавство (в най-хубавия смисъл на думата). Разглезено, дяволито момче — такъв беше той в ония дни.
— Мамо — рече Греъм, след като мълчаливо бе огледал малката фигурка пред себе си, и когато временното излизане на мистър Хоум от стаята го освободи от стеснителната усмивка, единствената му проява на свенливост, — мамо, в това общество съзирам млада дама, на която не съм представен.
— Сигурно имаш предвид момиченцето на мистър Хоум — отвърна майка му.
— Ах, госпожо — отвърна синът й, — намирам изражението ви за твърде безцеремонно; аз лично непременно бих казал мис Хоум, ако изобщо се осмелявах да заговоря за благородничката, която имам предвид.