Вследствие унижението, нанесена й първата вечер след пристигането му, тя се държеше с него отчуждено и надменно. Обичайният й отговор, когато я заговореше, беше:
— Нямам време за вас, други неща ме занимават в момента.
Замолена да определи какви са тия „неща“, тя отговаряше:
— Работа имам.
Греъм се опитваше да привлече вниманието й, като отваряше капака на работната си маса и измъкваше оттам разнообразното й съдържание — печати, червени восъчни пръчки, джобни ножчета, причудливи ярко оцветени гравюри, които бе събирал дълго време. Но дори и това неудържимо изкушение не я разколебаваше докрай.Очите й, вдигнати крадешком от ръкоделието, се стрелкаха често към писалищната маса с разпилените по нея картини. Една гравюра на момченце, което си играе с красиво ловджийско куче, подхвръкна на пода.
— Ах, какво хубаво кученце! — възкликна Полина възхитено.
Греъм се престори, че не е чул. След малко тя се измъкна от мястото си и приближи да разгледа това съкровище. Големите очи и дългите уши на кучето, както и шапката на детето, бяха неотразими.
— Хубава картина! — чу се благоприятната й оценка.
— Подарявам ти я — каза Греъм.
Тя сякаш се поколеба. Желанието да я има беше силно, но да приеме, означаваше да накърни достойнството си. Не. Тя я пусна на пода и се отдалечи.
-Значи не я щеш, така ли, Поли?
— Май че не, благодаря.
— Да ти кажа ли какво ще направя с картината, ако ти не я вземеш?
Тя се извърна да го чуе.
— Ще я нарежа на ленти, да палим с тях свещите.
— Не!
— Ще видиш.
— Моля те, недей.
Греъм стана непреклонен, като чу умолителния тон. Измъкна ножицата от майчината си кошница за ръкоделие.
— Ето, гледай! — извика той и замахна заплашително — през главата на кучето и през носа на малкия Хари.
— Не! Не! Не!
— Тогава ела при мен. Бързай, или режа!
Тя се поколеба, пристъпи неохотно, но се подчини.
— Сега кажи, искаш ли я? — запита той, когато тя застана пред него.
— Моля ти се.
— Но аз искам нещо насреща.
— Какво?
— Една целувка.
— Първо ми подай картината.
Сега на свой ред Поли проявяваше недоверие. Греъм й я даде. Но тя рече да се плъзне от обещанието си, втурна се към баща си и намери убежище на коленете му. Греъм се надигна в безмълвен гняв подир нея. Тя скри лице в жилетката на мистър Хоум.
— Татко, татко, кажи му да си върви!
— Няма да мръдна оттук — отвърна Греъм.
С извърнато лице тя протегна ръка да го отпъди.
— Тогава ще те целуна по ръката — заяви той. В същия миг ръката се сви в юмрук и му плати с такава монета, която никак не приличаше на целувка.
Греъм, който на свой ред умееше да хитрува също като малката си другарка в играта, се оттегли, уж сразен. Той се хвърли на един диван, облегна глава на възглавниците и се смълча като човек, обхванат от силни болки. Поли, заинтригувана от мълчанието му, погледна към него. Очите и лицето му бяха закрити с ръце. Тя се извърна на коленете на баща си и се загледа в своя враг разтревожени и продължително. Греъм изохка.
— Татко, какво му е? — прошепна тя.
— Най-добре попитай него, Поли.
— Боли ли го нещо? — (Второ изохкване.)
— Пъшка, като че ли го боли — отвърна мистър Хоум.
— Мамо — обади се Греъм немощно, — май трябва да пратиш за доктора. Ох, отиде ми окото! — (Ново мълчание, нарушавано само от Греъмовите въздишки.) — Ами ако ослепен? — възкликна той отчаяно.
Побойницата не можа да понесе това предположение. Бързо се озова до него.
— Покажи ми окото си. Не исках да го ударя — исках да те блъсна по устата; и не знаех, че удрям толкова силно.
Мълчание. Лицето й се изкриви.
— Прости ми, прости ми.
Последва смущение, заекване, сълзи.
— Стига си дразнил детето, Греъм — обади се мисис Бретън.
— Всичко това е на шега, милото ми — извика мистър Хоум.
И Греъм отново я вдигна във въздуха, и тя отново го удари, и докато дърпаше лъвските му къдрици, наричаше го „най-лошия, груб, ужасен, лъжлив човек на света“.
В утринта на заминаването му мистър Хоум и дъщеря му водиха продължителен разговор в един прозрачен еркер. Дочух част от този разговор.
— Не може ли да си стегна багажа и да тръгна с теб, татко? — прошепна тя умолително.
Той поклати глава.
— Ще ти преча ли?
— Да, Поли.
— Защото съм малка ли?
— Защото си малка и нежна. Само големите, силни хора могат да пътешествуват. Но не скърби, момиченцето ми; късаш ми сърцето. Татко скоро ще се върне при неговата Поли.
— Не, не, аз не скърбя. Нищо подобно.