— Поли ще страда, ако натъжи татко, нали?
— Да, много.
— Тогава засмей се — не плачи на раздяла, не тъжи и след това. Чакай ме да се върна, а дотогава бъди весела. Можеш ли да го сториш?
— Ще се опитам.
— Вярвам ти. Сбогом тогава. Време е да тръгвам.
— Сега ли? Веднага ли?
— Веднага.
Тя му подаде треперещи устни. Баща й изхлипа, но тя, забелязах, не издаде ни звук. След като я пусна на земята, той стисна ръка на другите и излезе.
Когато външната врата се хлопна, тя се отпусна на колене в един стол с вика: „Татко!“
Този вик беше протяжен и глух — нещо като „Защо ме изостави?“ В следващите няколко минути забелязах — тя преживя дълбоки терзания. И в този кратък период изпита такива тежки чувства, каквито някои не изпитват докато са живи; но тя така беше създадена. И докато бе жива, щеше да изстрадва много подобни мигове. Никой не се обади. Мисис Бретън, бидейки майка, проля няколко сълзи. Греъм, който пишеше нещо, вдигна очи и я загледа. Аз, Люси Сноу, останах невъзмутима.
Малкото създание, оставено само на себе си, си помогна, както малцина са в състояние да го сторят — пребори се с едно неописуемо страдание; и след време до известна степен съумя да го подчини. Този ден, а и следващия тя не пожела да получи утеха от никого. След това се примири.
На третата вечер, както си седеше на пода, изтерзана и притихнала, Греъм, влизайки, я вдигна нежно, без да каже дума. Тя не го отблъсна. Дори се сгуши в прегръдката му, сякаш бе съвсем отпаднала. Когато той седна, тя облегна глава на гърдите му. И след малко задряма. Той я отнесе горе в леглото й. Не се изненадах, когато на другата сутрин първите й думи бяха:
— Къде е мистър Греъм?
Точно тази сутрин нямаше да закусва с нас. Имаше да пише някакво домашно за утринните учебни часове и бе помолил майка си да му изпрати чаша чай в неговата занималня. Поли предложи да я отнесе. Тя имаше нужда да върши нещо, да се грижи за някого. Повериха й чашата, защото, макар и неспокойна, тя бе много внимателна. Тъй като занималнята беше точно срещу стаята за закуска и двете врати — една срещу друга на коридора — очите ми я проследиха.
— Какво правиш? — запита тя, спирайки се на прага.
— Пиша — отвърна Греъм.
— Защо не дойдеш да закусиш с майка си?
— Нямам време.
— Искаш ли закуска?
— Естествено.
— Тогава заповядай.
И тя сложи чашата на пода, подобно тъмничар, който оставя каната на затворника през вратата, и се оттегли. След малко се върна.
— След чая какво друго искаш — какво ще ядеш?
— Каквото и да е, стига да е вкусно. Донеси ми нещо особено вкусно — бъди добра малка женичка.
Тя се върна при мисис Бретън.
— Моля, госпожо, изпратете на сина си нещо вкусно.
— Хайде, ти го избери, Поли. Какво да му занесем?
Тя подбра в една чиния от всичко, което бе най-добро на масата, но не след дълго се върна отново и шепнешком помоли за малко мармалад, какъвто нямаше на масата. Като го занесе (защото мисис Бретън не отказваше нищо на двамата), след малки чухме Греъм да я възнася до небесата -обещавайки й, че когато си има собствен дом, ще я направи своя домоуправителка и дори, ако покаже готварски способности, своя готвачка. Тъй като тя не се върна, отидох да я потърся и я намерих да закусва с Греъм, застанала до лакътя му — делеше с него всичко освен мармалада, който тактично отказваше да вкуси, да не би, предполагам, да излезе, че го е поискала за себе си. Постоянно ме изненадваше с подобна съобразителност и очарователна чувствителност.
Така завързана, дружбата не се разпадна бързо; обратно — времето и обстоятелствата, вместо да я отслабят, я заздравяваха. Колкото различни да бяха двамата по възраст, интереси, пол и прочие, съумяваха някак да намерят какво да си кажат. Що се отнася до Полина, забелязах, че тя се разкриваше цялостно единствено в присъствието на младия Бретън. Когато посвикна с дома, тя се показа послушна към мисис Бретън; бе в състояние да стои по цял ден на столчето до нозете на тази дама, да учи, да шие, да рисува на плоча, без нито за миг да се възпламени от нещо, нито да покаже странностите на своя характер. При подобни обстоятелства за мен тя вече не представляваше интерес. Но в мига, в който се чуеше вечерното почукване на Греъм, настъпваше промяна; тя мигом заставаше горе на стълбищната площадка. Обикновено вместо поздрав прозвучаваше укорът й или някаква заплаха:
— Пак не си изтри обувките на изтривалката. Ще те обадя на майка ти.
— Виж я ти, многознайницата! Горе ли си?
— Да, и не можеш за ме хванеш; по-високо съм от тебе. — Тя надничаше между перилата на стълбата; не достигаше над тях.