— Поли!
— Кажи, мило момче! — Така се обръщаше към него, подражавайки на майка му.
— Припадам от умора — заявяваше Греъм, облягайки се на стената на коридора с напълно изтощен вид. — Доктор Дигби — (главният учител) — ме разсипа от работа. Хайде, слез и ми помогни да си кача учебниците.
— Да, да! Подиграваш се!
— Нищо подобно, Поли, казвам ти самата истина. Слаб съм като перце. Слез долу.
— Очите ти кротуват като на котката, но знам, че се готвиш да скочиш.
— Да скоча ли? Нищо подобно, не ме познаваш. Хайде, слез.
— Може, но ако обещаеш да не ме докосваш — да не ме вдигаш и да не ме въртиш във въздуха.
— Кой, аз ли? Та аз нямам капчица сили. — И се отпусна на един стол.
— Тогава сложи учебниците на първото стъпало и отстъпи четири крачки.
Щом той ги оставеше, тя слизаше предпазливо, без да откъсва поглед от немощния Греъм. Разбира се, като го наближеше, той светкавично се съживяваше. Не минаваше без лудории. Понякога тя се разсърдваше, друг път се срещаха без сръдни и до нас долитаха думите й, докато го водеше нагоре по стълбата:
— А сега, мило момче, ела да изпиеш чая; знам, че си гладен.
Беше много интересно да я наблюдава човек, докато седеше край вечерящия Греъм. В негово отсъствие тя беше много тихо дете, но когато той беше в къщи, не я свърташе на едно място. Често ми се е искало да е по-сдържана и по-кротка. Но не — тя му се предаваше изцяло: прислужвайки му всеотдайно, грижеше се всичко да му е наред. За нея той беше повече от велик падишах. Едно след друго натрупваше пред него всички ястия и когато на човек му се струваше, че всичко, което бе пожелал, е вече там, тя намираше още нещо.
— Госпожо — шепнеше на мисис Бретън, — а дали синът ви няма да иска парченце сладкиш; ей там има — сочеше тя към бюфета. Мисис Бретън не обичаше да се сервират сладкиши на следобедния чай, но малката не отстъпваше. — Едно парченце — само за него, понеже ходи на училище. Момичета като мен и мис Сноу нямат нужда от сладко, но на него му се яде.
На Греъм наистина му се ядеше и най-често го получаваше. За да бъдем справедливи, нека кажем, че той с готовност би го разделил с онази, на която го дължеше; но тя нито веднъж не му позволи. А да настоява, значеше да помрачи настроението й за цялата вечер. Да стои на коляното му и да бъде център на вниманието и на разговора му, това бе наградата, която искаше — не й трябваше сладкиш.
С каква удивителна готовност се приспособяваше тя към ония теми, които го интересуваха! Човек би казал, че детето няма нито свои мисли, нито свой живот, та затова му е нужна да живее, да се движи и да съществува чрез някой друг. Сега, след като бе останала без баща си, тя се прилепи о Греъм и сякаш чувствуваше с неговите чувства, съществуваше чрез неговото същество. Научи имената на всичките му съученици с невероятна бързина; запамети безпогрешно всичките им отличителни черти, така както той й ги бе описал. Достатъчно бе веднъж да й разкаже за някого. Никога не забравяше, нито объркваше единия с друг; по цяла вечер можеше да разговаря с него за хора, които изобщо не бе срещала, сякаш добре познаваше вида, държането и характера им. Научи се дори да подражава на някои от тях. Един от младшите учители, към когото Греъм хранеше дълбока неприязън, се отличаваше, изглежда, с някакви особености, които тя съумя да запомни от първия му разказ, и често го имитираше, за да забавлява Греъм. Мисис Бретън обаче на одобри това и й забрани.
Двамата почти никой път не се караха, ала един път се стигна до сблъсък, в който чувствата й понесоха тежък удар.
Веднъж по случай рождения ден на Греъм бе поканил няколко другари — негови връстници — на вечеря. Полина прояви голям интерес към тия приятели. Често бе слушала за тях — бяха от онези, за които Греъм говореше най-много. След вечеря младите господа останаха сами в трапезарията, където скоро се развеселиха и взеха да вдигат шум. Минавайки случайна през антрето, намерих Полина да седи на най-долното стъпало на стълбата, с очи, впити в светналите стъкла на вратата, в които се отразяваше лампата на антрето, а малкото й челце бе свъсено от напрегнати мисли.
— За какво си се замислила, Поли?
— За нищо особено; съжалявам само, че стъклата на вратата не са прозрачни, да виждам през тях. Момчетата изглеждат много весели, иска ми се и аз да съм при тях. Искам да съм с Греъм и да наблюдавам приятелите му.
— Какво те спира да влезеш?
— Страхувам се. Но дали да опитам? Да почукам ли на вратата и да помоля да ме пуснат?
Реших, че сигурна няма да има нищо против и тя да играе с тях, затова я подтикнах да го стори.
Тя почука — първо твърде тихо, на второто почукване вратата се отвори. Показа се главата на Греъм, изглеждаше приятно възбуден, но раздразнен.