Тя държеше Бет за ръка, а Ерих носеше Тина. Бет се обръщаше назад към стълбата, която водеше до самолета.
— Нека пак се повозим на самолетчето, мамо.
— Ерих, твоя е заслугата да свикнат на първокласно пътуване — подхвърли тя.
Ерих не я чуваше.
— Наредих на Клайд Джо да ни чака на летището — трябваше вече да е тук.
— Джо ли?
— Един от работниците ми в имението. Не е от най-умните, но отлично се справя с конете и е добър шофьор. Все той ме вози до летището. О, ето го и него.
Джени забеляза, че към тях тича младеж — около двадесетгодишен, със сламеноруса коса, строен, с невинни, широко отворени очи и порозовели бузи. Беше прилично облечен — в топла ватена винтяга, тъмен панталон, дълбоки ботуши и ръкавици. Шофьорската му шапка беше смешно килната върху гъстата светла коса. Като застана пред Ерих, той я свали. Джени се впечатли от това, че младежът беше изключително притеснен.
— Мистър Крюгер, извинете за закъснението. Пътищата са доста заледени.
— Къде е колата? — сряза го Ерих. — Искам жена ми и децата веднага да бъдат настанени. Ние с теб ще останем да чакаме багажа.
— Да, мистър Крюгер — още по-разтревожено каза младежът. — Наистина съжалявам за закъснението.
— Какво е станало чак толкова — намеси се Джени. — Ние и без това подранихме с една минута. — Тя подаде ръка и се представи: — Аз съм Джени.
Той я взе така, сякаш се докосваше до нещо крехко, което се страхуваше да не счупи.
— Аз съм Джо, мисис Крюгер. Всички ви очакват. Всички вече говорят за вас.
— Убеден съм в това — отсече Ерих и побутна Джо пред себе си. Младежът го изчака да мине напред и тръгна след него. Джени разбра, че Ерих беше ядосан. Може би тя не трябваше да се отнася с Джо приятелски. Животът й в Ню Йорк и галерията на мистър Хартли изведнъж й се сториха ужасно далечни.
Глава 6
Колата на Ерих — чисто нов Флийтууд — беше единствената в района на паркинга без следа от втвърден сняг. „Джо се е постарал да я измие, преди да тръгне за летището“ — помисли си Джени. Ерих настани Тина на задната седалка, а на Бет позволи да седне отпред, „за да кара“, и забърза след Джо да помогне за багажа.
Минути по-късно те летяха с колата по магистралата.
— До дома има още три часа път. Облегни се на мен и поспи — подкани я Ерих.
Той беше вече спокоен, дори благоразположен, пристъпът на гняв бе отминал. Протегна ръце към Тина и тя на драго сърце се настани в скута му. Имаше подход към малката! Доволното детско личице накара Джени да забрави носталгията си по дома.
Смениха посоката на движението. Постепенно изчезнаха крайпътните светлини, пътят стана тъмен и тесен. Чак когато Джо превключи дългите светлини, Джени започна да съзира кленови храсти и оголени клони на дъбове. Земята бе равна като тепсия. Това, че всичко сега й изглеждаше толкова различно от Ню Йорк, засилваше чувството й на отчужденост, обзело я с пристигането на летището.
Трябваше й време — да поразмисли, да се приспособи.
Джени положи глава на рамото на съпруга си и прошепна: „Уморена съм. Ужасно съм уморена.“ Нямаше никакво желание да разговаря тъкмо сега. Хубаво й беше, че можеше да се притисне до него, че оттук нататък времето принадлежеше само на двамата. Споменали бе, че ги очаква сватбено пътешествие. „Настаним ли се в имението, веднага ще намеря кой да се грижи за децата. Ние с теб ще отпътуваме.“ Колко са мъжете, които за всичко биха се погрижили? Усети, че Ерих я наблюдава.
— Събуди ли се, Джени? — попита той, но тя не му отговори. Ръката му я галеше отзад по косата, пръстите докосваха слепоочието. Джени дочуваше равномерното дишане на Тина, Бет също бе заспала, щом бе престанала да бъбри с Джо. Джени потъна в мислите си. Размишляваше за онова, което я очакваше. Време бе да обърне гръб на миналото си, постепенно да привиква с бъдещето. В дома на Ерих е липсвала женска ръка почти четвърт век. Предстоеше основен ремонт. Любопитстваше да види какво е останало там от присъствието на Каролайн.
„Смешно, но аз не мисля другояче за майката на Ерих освен като за Каролайн. Нищо чудно и баща му да е мислил по същия начин. Вместо да казва на Ерих «майка ти», споменавайки я, изричал Каролайн…“
Има ли по-голяма радост от това, да подреждаш дома си, да го украсяваш… Колко пъти тя бе обгръщала с поглед апартамента, бе въздишала дълбоко: „Ах, да имах възможност, бих сменила това… и това… и това.“
Какво чувство на свобода ще е да се събудиш рано сутрин с мисълта, че няма да тичаш за работа, че ще останеш при децата си у дома, ще им отделиш време, а не броени минути в края на деня, капнала от умора. Тя вече бе пропуснала златното време от тяхното детство.