Последният напън. „Още малко… ето сега“ — молеше се тя.
Доктор Елмендорф й подаде мъничкото крехко телце. Всички се надвесиха над детето.
„Искам бебето да е добре. Искам да го видя“ — но устните й не успяха да изрекат тези думи. Тя не можеше да ги раздвижи.
— Нека аз да го видя — каза нервно Ерих. В гласа му прозвуча тревога. После Джени чу смаяния му шепот. — То има същата коса като на момичетата — тъмночервена коса!
Когато отново отвори очи, стаята беше тъмна. До леглото й седеше медицинска сестра.
— Къде е бебето?
— То се чувства добре — зауспокоява я сестрата. — Малко ни разтревожи. Опитайте се да заспите.
— А съпругът ми?
— Отиде си вкъщи.
Какво й бе казал Ерих в родилната зала? Не можа да си спомни.
Непрекъснато заспиваше и се пробуждаше. Сутринта при нея дойде детският лекар.
— Аз съм д-р Боувич. Дробовете на детето не са добре развити. Ще направим всичко възможно да му помогнем, майко. Обещавам ви го. Междувпрочем, тъй като вие сте писали в картона, че сте католичка, решихме, че е най-добре да го кръстим още снощи.
— Да не е болно? Искам да го видя.
— След малко можете и сама да отидете до детската стая. Все още не можем да го извадим от кувьоза. Кевин е едно прекрасно малко момче, мисис Крюгер.
— Кевин ли?
— Да. Преди да го кръсти, пасторът попита съпруга ви за името. Искаше да разбере какво сте решили двамата. Така е прекрасно — Кевин Макпартланд Крюгер, нали? Ерих пристигна с огромен букет червени рози.
— Джени, Джени, успокой се. Казват, че ще оживее. Бебето ще оживее. Върнах се у дома и цяла нощ съм плакал. Мислех си, че всичко е безнадеждно.
— Защо си им казал, че името му ще е Кевин Макпартланд?
— Скъпа, казаха ми, че то ще живее само часове. Реших да спестя името Ерих за следващия ни син, който ще живее. А друго име, прости ми, не ми щукна в момента.
— Смени го.
— Разбира се, скъпа. В кръщелното ще бъде Ерих Крюгер пети.
През седмицата, прекарана в болницата, Джени насила се хранеше. Но укрепна и преодоля депресията, която я оставяше без сили. След четвъртия ден от раждането на детето лекарите го извадиха от кувьоза. Позволиха й да го държи. То бе толкова крехко, но когато устните му се отвориха за гърдата й, тялото й преля от нежност. Тя не можеше да кърми Бет и Тина. По-важно бе да се върне на работа в галерията. Но на това дете тя искаше да отдаде цялата си енергия, да посвети всичкото си време.
Изписаха я от болницата, когато бебето стана на пет дни. В следващите три седмици всеки ден Джени се връщаше там през четири часа, за да го кърми. Понякога Ерих я караше, друг път й даваше колата с думите: „Има ли нещо, което мога да направя за бебето, скъпа?“. Момичетата свикнаха с това, че ги оставяше, сами. Отначало се цупеха, но после се успокоиха.
— Нищо страшно — каза Бет на Тина. — Татенцето ще ни забавлява.
Ерих я чу.
— Кого обичате повече, мен или майка си? — попита той и ги подхвърли нагоре във въздуха.
— Теб, тате — кикотеше се Тина.
Джени разбра, че Тина бе научена да отговаря, както Ерих искаше.
Най-после, след Деня на благодарността, й позволиха да заведе бебето у дома. Тя сама го облече в неговите си дрешки. Сърцето й радостно биеше, когато свали от телцето му грубата болнична дреха и я замени с мека, памучна, предварително изпрана, за да се омекоти платът.
Навън я посрещна хапещ студ. Ноември докара сняг, поледица. Вятърът свиреше между дърветата и клатеше непрекъснато клоните им. Коминът не преставаше да бълва пушек. Дим се виеше и от канцеларията на Клайд, и от къщата на Руни близо до гробището.
Момичетата изпаднаха във възторг от малкия си брат. Надпреварваха се коя първа ще го вземе от люлката.
— По-нежно, по-нежно. Толкова е мъничко — обаждаше се Джени, седнала до тях на кушетката.
Марк и Емили дойдоха да го видят. — Колко е красив! — възкликна Емили. — Ерих показва на всеки снимката му.
— Благодаря за цветята — прошепна Джени. — Баща ти и майка ти вече изпратиха поздравленията си. Обадих се по телефона на майка ти, но тя очевидно не беше у дома.
Думата „очевидно“ тя не изрече случайно. Убедена бе, че мисис Хановър си беше у дома, когато й се обади по телефона.
— Те се радват за теб… и за Ерих — избръщолеви Емили. — Струва ми се, че някой тук може да последва примера ви — продължи Емили през смях, обръщайки се към Марк. Той също й се усмихна.
„Не бързай със забележките си, докато не си съвсем сигурна“ — помисли си Джени. Опита се да ги заговори.