В себе си Джени знаеше, че Ерих не беше сменил името на детето в кръщелното.
Бебето проплака.
— Миличкото ми — обади се Джени. — Извинете ме, но трябва да… — Тя спря, после довърши тихо: — Трябва да се погрижа за Кевин.
Дълго след като бебето бе заспало, Джени стоя наведена над люлката. Тя чу, че Ерих се качва по стълбите с момичетата.
— Не будете бебето. Ще целуна от вас майка ви за лека нощ. Каква прекрасна коледна вечер!
„Не мога да живея така“ — помисли си Джени.
Когато тя слезе във всекидневната, Ерих беше поставил грижливо кутиите с подаръците под елхата. Облякъл бе новото си кадифено сако, което тя поръча за него при Дейтън. Тъмносиният цвят му отиваше — всички наситени цветове му отиваха.
— Джени, радвам се на подаръка ти. Надявам се, че и ти ще бъдеш доволна от моя. — Беше й купил палто от визон. Без да дочака отговора й, той продължи да се занимава с подаръците на децата. — Момичетата настояваха за тези люлки. А за бебето? Е, то е още много малко, за да оцени подаръка. Но порасне ли, ще се радва на плюшените животни.
— Ерих, къде е кръщелното на детето?
— В канцеларията, мила. Защо ме питаш?
— Какво е името, вписано в документа?
— Кевин.
— Нали ми обеща да го промениш?
— Разбрах, че бих сторил ужасна грешка.
— Защо?
— Достатъчно сме разговаряли по този въпрос. Какво ще си помислят хората, ако го променя? Ще им дам материал за клюки за още десет години. Не забравяй, че няма девет месеца, откакто сме се оженили, а то се роди.
— Но защо Кевин?
— Ще ти обясня причината, Джени. Клюките по наш адрес почти спряха. Стане ли дума за злополуката, те вече не споменават името на Кевин. Казват „бившия съпруг на Джени Крюгер, дето дошъл при нея и се бутнал в реката“. Но променим ли името на бебето точно сега, те изведнъж ще започнат да размишляват. Има да мислят поне още петдесет години. И тогава пак ще си спомнят за Кевин Макпартланд.
— Ерих — боязливо попита тя, — има ли друга причина, която те възпира да промениш името в кръщелното? Безнадеждно болно ли е детето ни? Наистина ли пазиш своето име за друго, защото това няма да живее? Кажи ми, Ерих, моля те? Скривате ли нещо с лекаря от мен?
— Не, не, не — той се приближи до нея и я погледна нежно в очите. — Джени, защо не ме разбереш? Всичко ще се оправи. Излишно се тревожиш. Бебето ще се закрепи.
Имаше и още нещо, което искаше да го попита.
— Ерих, в родилната зала ти каза, че косата му била червена като на момичетата. Кевин беше с червена коса. Обещай да не намекваш, че бащата на бебето е Кевин. Нямаш право дори да си го помислиш!
— Джени, защо да си го мисля?
— Защото каза, че е с червена коса като момичетата — тя почувства, че се разтреперва. — Бебето е одрало кожата ти. Почакай и ще се убедиш сам. Новата му косичка е руса. Но когато другите бяха тук… ти ме прекъсна, когато аз говорех, че е цял бащичко. Ти каза: „Това разправям навсякъде й аз.“ Ерих, не бях могла да си представя, че мислиш Кевин за баща на детето.
Тя го гледаше право в очите. Лицето му й напомни венецианските картини, дожовете, нарисувани по тях с огромни изпъкнали очи, които отблъскват туристите. Точно такива изглеждаха очите на Ерих.
Мускулите на лицето му затрепериха.
— Джени, ти няма ли най-после да спреш да ме подозираш? Толкова добър бях с теб, с децата. Извадих ви от онзи ужасен апартамент. Създадох ви прекрасен дом. Дадох ти бижута, скъпи дрехи и кожени палта. Ти имаше всичко, което искаше, но продължи да допускаш до себе си Кевин Макпартланд. Предизвика и скандал. Сигурен съм, че няма дом в този град, който да не говори за нас. Простил съм ти, но ти нямаш право да ми се сърдиш и да искаш обяснение за всяка моя дума. Нека се качим горе. Време е да легна при теб.
Ръцете му потърсиха нейните. Тялото му беше студено. Имаше нещо, което я заплашваше. Смутена, тя отвърна очи от него.
— Ерих, много сме изморени… и двамата — предпазливо каза тя. — Колко дълго живяхме в напрежение. Мисля, че най-добре за теб ще бъде отново да се върнеш при картините си. Откакто бебето се роди, ти почти не ходиш в хижата. Легни си тази вечер в твоята стая. А утре заран иди в хижата. Но си запали огън, да се сгрееш — там е много студено.
— Откъде знаеш, че е студено? Кога си била там? — изрече той с подозрение в гласа.
— Знаеш, че никога не си ме водил там.
— Тогава как знаеш, че е.
— Тихо. Слушай! — Отгоре се дочу плач. — Бебето е — каза Джени и изтича нагоре по стълбите.
Ерих тичаше след нея. Ръцете и краката на детето се свиваха и отпускаха конвулсивно. Лицето му беше потно. То започна да смуче стиснатото си юмруче.
— Ерих, виж, то плаче със сълзи — развълнувано каза тя, наведе се и нежно го взе. — Ето ме, Тиквичко. Зная, че си гладничко, агънцето ми. Ерих, то става силно.