Чу трясъка на вратата зад гърба си. Обърна се и видя, че Ерих го няма в стаята.
Глава 30
Джени сънува гълъб. Но някак ужасно голям. Летеше над къщата и тя се мъчеше да го хване. Не трябваше да го пуска вътре. Той хвръкна към стаята на момичетата и тя го последва. Летеше и кръжеше над тях. Избяга от ръцете й и политна към стаята на бебето. Кацна на люлката. „Не, не, не!“ — разплака се Джени.
Събуди се, сълзите се стичаха по лицето й. Втурна се при бебето. То кротко спеше.
Ерих беше оставил бележка в кухнята. „Послушах съвета ти. Ще рисувам в хижата няколко дни.“
На закуска Тина изведнъж спря да дъвче и каза:
— Мамо, защо не ми каза нищо миналата нощ, когато влезе в стаята ни?
След обяд Руни я посети. Тя беше първата, която разбра, че бебето има температура.
Руни и Клайд бяха прекарали коледната вечер с Мод и Джо.
— Джо се чувства добре — информира я Руни. — Много добре му подействало, дето веднага след болницата с Мод заминали за Флорида. Сега и двамата са здрави. Другия месец ще свалят превръзката на Джо.
— Радвам се — обади се Джени.
— И Мод ми рече, че сега е щастлива у дома си. Каза, че Ерих бил много щедър към тях. Ти сигурно знаеш, че той е заплатил всичко до последния цент за лечението и им е дал чек за пет хиляди долара. Писал на Мод, че се чувствал отговорен.
„Отговорен ли?“ — повтори си наум Джени, наведена над кувертюрата. Тя вдигна очи към Руни.
— Не зная какво е имал предвид Ерих. Мод ми го каза. Рече ми още, че й е жал за бебето. Заради лошите клетви, които ти е изрекла.
Джени ги бе запомнила завинаги.
— Изглежда, че наистина Джо е смесил по невнимание отровата с овеса.
— Джо ли ти каза това?
— Казал го е. По-важното е, че Мод ми го разказа, искаше да ти предам по този начин извиненията й. Миналата седмица, щом се върнаха, и Джо отиде при шерифа. Той е много разстроен от клюките, които хората тук шушукат. И най-вече, дето казал, че те бил видял. Не можел да си обясни какво го е накарало да говори такива неща за теб.
„Горкият Джо! Сега прави още по-лошо“ — помисли си Джени.
— Джени, мила, ами ти свърши кувертюрата. Виж само колко е хубава. С какво търпение я изработи!
— Радвам се, че я завърших.
— Ще я закачиш ли до тази на Каролайн в трапезарията?
— Не съм мислила още.
Днес Джени мислеше само за едно, че е станала лунатичка. В съня си тя се опитваше да изпъди гълъба от стаята на децата. Действително ли е била в тяхната стая?
В последните месеци станаха много случки като снощната. Когато отиде на преглед при д-р Елмендорф, ще му разкаже всичко. Ами ако наистина се нуждае от психиатър?
„Страшно ми е“ — рече си Джени. Започна да се съмнява дали Ерих някога ще й прости. Както и да се стараят двамата, никога няма да бъдат предишните. И независимо от това, което Ерих й казваше, тя бе уверена, че той не приема бебето за свое. Джени не можеше да живее, докато съществуваше това недоверие между тях.
Но бебето си беше потомък на Крюгер, имаше нужда от медицинска помощ и от парите на Ерих, които можеха да му я осигурят. Ако детето се възстанови след операцията, а доверието между нея и Ерих не се върне, тя ще напусне този дом. Вече си представяше как ще пристигне в Ню Йорк и ще работи отново в галерията. Представяше си и детската градина, как завежда и взема оттам децата, а после — колкото може по-бързо у дома, за да им приготви вечерята. Няма да й бъде лесно. Но и на други жени като нея също не им е лесно. А те се справят… Всичко би понесла, за да се отскубне от тази изолация и от чувството, че губи връзка със света.
Кошмари. Лунатизъм. Амнезия. Възможно ли е да страда от амнезия? В Ню Йорк никога не бе страдала от безсъние. Била е уморена до смърт, но е имала здрав сън. И тогава нямаше кой знае колко време за момичетата, а сега сякаш изобщо го няма. Докато бе заета с грижите по бебето, Ерих водеше Тина и Бет на излети, на които тя не можеше или не желаеше да ходи. „Искам да си ида у дома“ — мислеше си Джени. Домът не е място, може дори да не е къща или апартамент. Домът е там, където можеш да затвориш вратата и да си спокоен.
В това имение дори сега валеше сняг, духаше силен вятър. Тя обичаше капризите на вятъра. Представи си къщата такава, каквато поиска да я направи още в началото, когато започна с промените — без тежките завеси, масата — до прозореца, приятелите, които очакваше да има, вечерите, на които щеше да присъства или сама да организира.
— Джени — сепна я гласът на Руни, — изглеждаш ми толкова тъжна.