„А на мен ми стига — каза си Джени. — Ерих ще излезе прав. Емили вече е пуснала слуха в града.“
Три дни по-късно се яви и шерифът Гъндърсън.
— Мисис Крюгер, задължен съм да ви съобщя какви слухове се носят за вас сред хората. Налага се да извадим трупа на бебето. Медиците ще му направят аутопсия.
Тя стоеше и наблюдаваше как острите лопати разравяха току-що замръзналата пръст. Отново натовариха малкия ковчег на погребалната кола. Почувства, че някой стои до нея. Беше Марк.
— Защо се измъчваш, Джени? Не трябваше да идваш тук.
— Какво търсят?
— Искат да се уверят дали има следи от насилие по лицето на бебето.
Тогава си спомни какво бе видяла, когато се наведе над бебето — дългите сенки, които миглите хвърляха над бледите му бузки, тънките устенца, синята вена отстрани на нослето. Синята вена! Преди тя никога не я беше забелязвала. Никога преди сутринта, когато го намери мъртво.
— Забеляза ли някакви синини по лицето, Марк? Ти можеш да различиш вена и синина от контузия.
— Когато се опитах да му направя изкуствено дишане с уста, натиснах лицето му доста силно. Може би аз съм я причинил.
— Каза ли им това?
— Да.
Тя се обърна към него. Вятърът не беше толкова силен, но Джени почувства, че я лъха свежест.
— Казал си им, за да ме защитиш. Не беше нужно.
— Казах им истината — отговори й той. — Джени, прибери се! — настояваше Марк.
Тя се опитваше да вникне в чувствата си, вървейки до него през прясно натрупания сняг. Той беше толкова висок, а тя бе свикнала със сравнително ниската фигура на Ерих. И Кевин беше висок — над метър и осемдесет. А колко ли ще е Марк? Метър и осемдесет и четири, и пет.
Главата я болеше, гърдите й горяха. Защо не спираше кърмата й? Кому бе нужна тя сега? Почувства, че блузата й се мокреше. Ако Ерих си беше у дома и я видеше, щеше да се ужаси. Той бе такъв маниак на тема чистота, толкова спретнат. И толкова потаен. Едва ли името му щеше да е постоянно в устата на хората, ако не беше се оженил за нея.
Не можеше да си обясни защо въпреки семейния скандал той все още я уверяваше в любовта си. Искаше от нея да изглежда като майка му. Затова непрекъснато я караше да облича нощницата й. Може би, когато се е разхождала нощем в съня си, тя се е старала да изглежда като Каролайн, за да му достави удоволствие.
— Да, точно така. Старала съм се — изрече на глас Джени Гласът й я стресна. Не усети кога беше проговорила.
— Какво каза, Джени? Джени!
Тя усети, че пада. Не можеше да се задържи. Но някой я хвана, преди главата й да докосне снега.
— Джени!
Марк я държи. Марк я носи. Надяваше се, че не е твърде тежка.
— Джени, ти изгаряш от температура.
Ето защо не е могла да контролира мислите си. Не беше причина само видът на къщата. Как само мразеше тази къща!
Тя пътуваше в нечия кола. Ерих я държи. Тя познава тази кола. Знае чия е. На Марк. Отзад са книгите му.
— Получила е шок от високата температура. От кърмата е — каза д-р Елмендорф. — Налага се да остане тук.
Толкова приятно е да се носи във въздуха, толкова успокояващо е да усеща грубия плат на болничната дреха. Мразеше синьозелената нощница.
Ерих постоянно влизаше и излизаше от стаята й.
— Тина и Бет са добре. Пращат ти поздрави.
Накрая Марк й донесе новината, която тя мъчително очакваше. „Бебето е отново погребано. Никой няма повече да го безпокои.“
— Благодаря ти.
Пръстите му стиснаха ръката й.
— О, Джени.
Вечерта тя изпи две чаши чай, изяде една препечена филия.
— Радвам се, че сте по-добре, мисис Крюгер — заговори я любезно сестрата.
Защо тъкмо тази любезност я караше да плаче? Тя бе свикнала хората да я обичат.
Температурата й спадна, но Джени непрекъснато плачеше. Често се събуждаше обляна в сълзи.
— Няма да ви пусна, преди да оздравеете напълно — настоя д-р Елмендорф. — Докато сте в болницата, бих искал да ви прегледа д-р Филстром.
Доктор Филстром беше психиатърът.
Той приседна на леглото й. Беше дребен спретнат мъж. Приличаше й повече на банков чиновник.
— Разбрах, че сте преживели кошмарни нощи.
Те всички искаха да я изкарат луда.
— Вече не сънувам кошмари — отговори Джени.
И така си беше. В болницата сънят й отново стана спокоен. Дори започна да се шегува със сестрата.
Следобедите бяха най-тежки за Джени. Тя не искаше да се вижда с Ерих. Ръцете й се изпотяваха, щом чуеше стъпките му.
Той доведе и момичетата да я видят. Не ги пуснаха в болницата — тя им махна с ръка от прозореца. Сториха й се някак жалки, докато отвръщаха на поздрава й, окаяни, нещастни.
Вечерта Джени изяде всичко, което й сервираха. Трябваше да възвърне силите си. Вече нищо не я задържаше в имението на Крюгер. Невъзможно бе между нея и Ерих да се възстанови миналото. Сега тя кроеше планове как да се върне и знаеше, че ще успее.