Показа покупките на Ерих.
На трети февруари беше първата годишнина от сватбата им. — Защо не я отпразнуваме в Хюстън, мила? Там ще ти поднеса подаръка си — предложи й Ерих.
— Чудесно — възкликна тя, ала не беше добра актриса, за да прикрие истинските си чувства. „Боже мой, колко скоро всичко ще свърши!“
От месеци очите й не бяха искрили така. Тина и Бет сякаш я разбираха. Гледаха я мълчаливо и одобрително.
— Помните ли, когато бяхме в самолета? Колко приятно ви беше! Пак ще летим със самолет до един голям град.
Ерих се появи.
— За какво си говорите?
— Разказвам им за пътуването до Хюстън, за това, колко хубаво ще ни бъде.
— Джени, виждам, че се усмихваш. Знаеш ли откога не съм те виждал толкова щастлива?
— Твърде отдавна.
— Тина, Бет, елате с мен до магазина. Ще ви купя сладолед.
Бет се притисна до ръката на Джени.
— Искам да остана с мама.
— Тогава и аз няма да отида никъде — каза Ерих. Сякаш не желаеше да я остави сама с децата й. Вечерта на пети Джени се зае да опакова багажа.
Взе толкова, колкото би й било необходимо за три дни.
— Кое кожено палто да облека, дългото или късото? — обърна се тя към Ерих. — Как е времето там?
— Джени, защо си толкова превъзбудена?
— Не съм. Просто съм загубила навика да пътувам. Ще ми трябва ли дълга рокля?
— Може би. Дългата тафтена пола и блузата са най-подходящи. Сложи си и медальона на Нана.
Игра ли бе това, или тя бе твърде подозрителна? Опита се думите й да прозвучат естествено:
— Чудесна идея!
— Помолих Джо да ни закара до летището в Минеаполис — каза Ерих.
Полетът им беше в два часа.
— Джо ли?
— Да, той може да започне отново работа при мен.
— След всичко случило се?
— Джени, ние вече сме го забравили.
— Ерих, след всичките слухове ти отново го вземаш на работа! Как да те разбирам? — рече тя и прехапа устни.
Руни щеше да се върне от болницата около четиринадесети. Бяха убедили Клайд да я остави пълни шест седмици на лечение. Джени искаше да се сбогува с нея. Може би щеше да й пише писмо, което Фран да пусне от някой град, когато пътува. Друго не би могла да направи.
Дойде време за тръгване. Децата бяха облечени с кадифените си костюмчета, носеха и спортни шапки. Сърцето й се вълнуваше.
От прозореца в спалнята с крайчеца на очите си тя видя гробището. След закуската се отби и до гроба на бебето, за да се сбогува.
Ерих тръгна с колата.
— Ще взема Джо — каза той. — Хайде, момичета, елате с мен. Оставете мама да се облече на спокойствие.
— Готова съм! Минутка още! Идвам с вас! Но той като че ли не я чу.
— Мамо, побързай! — извикаха Бет и Тина и изтичаха по стълбите след Ерих. Джени вдигна рамене. Хубаво беше, че ще има на разположение поне още пет минути, за да провери дали бе взела всичко със себе си. Парите от медальона бяха скрити във вътрешния джоб на костюма й. Опаковала го бе в багажа.
Преди да тръгне по стълбите, тя надзърна в детската стая. Елза бе оправила леглата, бе разтребила навсякъде. Всичко изглеждаше така, сякаш момичетата никога няма да се върнат тук.
Дали и Ерих е почувствал същото?
След десет минути тя излезе на верандата. Цялата гореше. Те скоро ще се появят с колата. Той винаги в последния момент тръгваше за летището. Тя излезе на пътя в очакване да види колата.
След като напразно го бе чакала половин час, реши да се обади в дома на Икърс. Пръстите й трепереха, докато набираше номера. На два пъти трябваше да прекъсне, преди да завърти отново.
Обади й се Мод.
— Какво искате да кажете с това „Тръгнаха ли вече“? Преди четиридесет минути видях Ерих с момичетата в колата. Джо ли? Джо не ги откара до летището. Откъде ви хрумна тази идея?
Ерих беше заминал без нея. Взел й бе децата и бе заминал. Парите й останаха в багажа, който беше натоварен в колата. По някакъв начин той бе разбрал за плана й.
Набра номера на хотела в Хюстън.
— Искам да оставя съобщение за Ерих Крюгер. Предайте му да се обади на жена си, щом пристигне.
— Има някакво недоразумение — отговори й гърлен мъжки глас с тексаски акцент. — Преди две седмици резервацията бе анулирана.
В два часа при нея се появи Елза.
— Довиждане, мисис Крюгер.
Джени седеше във всекидневната, вперила очи в портрета на Каролайн.
— Довиждане, Елза — промълви тя, без да се обръща. Елза не си тръгна веднага.
— Сърце не ми дава да ви оставя така, мисис Крюгер.