— Не съм била аз — запротестира Джени. — Отидох горе, защото чух, че някой се разхожда из къщата. — Тя спря изведнъж, стресната от недоверието, изписано по лицето му.
В същия миг побягна към къщата. „Дали наистина не съм се разхождала в съня си до гробището и около къщата? Нали си мислех за бебето!“ А сутринта пък си мислеше колко мрази дрехите, които Ерих й беше купил. И това ли е било сън? Ами онова накълцано на парчета палто? Тя ли го е изрязала в омразата си? Може би никого не е чувала? Може би е била в състояние на лунатизъм и се е събудила, когато се е качвала горе?
Значи тя е била „жената от картината“, която Тина е видяла. Клайд ще каже на лекарите, че жената, която всички мислят за Каролайн, е самата Джени. Ще им каже, че я е проследил до къщата, а тя му е махнала с ръка от прозореца. Ерих ще се върне и ще се погрижи за нея. Дълго седя в кухнята пред чаша кафе, което бе приготвила от предишния ден. После отиде до шкафа и извади кутията с хартия за писма. Бавно започна да пише, като се стараеше да си спомни точно думите на Ерих. Написа и за миналата нощ. „Миналата нощ пак съм се разхождала в съня си. Клайд ме е видял. Вървяла съм около гробището. Сигурно съм отивала при бебето. Събудих се и видях от прозореца Клайд. Махнах му с ръка.“
Клайд стоеше навън пред къщата, на снега, който скърцаше от студа.
Снегът.
Но тя беше по чорапи. Ако е била навън, краката й щяха да са мокри. Ботушите, които беше приготвила за пътуването, стояха излъскани и чисти до кушетката. Не ги е обувала въобще.
Всичко останало би могло да бъде въображение, но ако е ходила до гробището, краката й щяха да бъдат вир вода, а чорапите — изцапани. Тя бавно започна да къса писмото, парченце по парченце, докато станаха безброй. Безстрастно наблюдаваше как се разпръсваха из кухнята. За първи път, откакто Ерих замина, чувството на безнадеждност и отчаяние, изпълнило сърцето й, започна да се стопява.
Не беше излизала навън. Но Руни е виждала Каролайн, Тина също, а сега и Клайд. Снощи й се стори, че някой се качва по стълбите. Каролайн бе нарязана на парчета палтото й от норка. Може би й се сърдеше, че е причинила болка на Ерих. Може би още е някъде на горния етаж. Тя се е върнала! Джени стана и започна да вика: „Каролайн! Каролайн!“ Ами ако не я чува? Завика още по-силно. Тръгна по стълбите, стъпка по стъпка. Спалнята беше празна. Усети миризмата на бор. Дали да не остави боров сапун отвън? Може би Каролайн ще се почувства по-добре. Джени посегна към кристалната купа, взе едно калъпче и го постави на възглавницата.
Таванът! Сигурно е на тавана. Ето къде е могла да отиде снощи.
— Каролайн! — извика Джени, като се мъчеше гласът й да звучи ласкаво. — Не се страхувай от мен. Моля те, слез. Помогни ми да си върна децата.
Таванът беше тъмен. Джени започна да се разхожда из помещението. Спря се пред кутията на Каролайн. Там бяха билетът и дневникът й. А къде е останалата част от багажа й? Защо Каролайн продължава да идва в къщата? Толкова се е тревожила, когато е напускала дома си.
— Каролайн — продължи с молещ глас Джени, — моля те, излез да поговорим.
Люлката беше в ъгъла, сега покрита с чаршаф. Джени отиде до люлката, погали я нежно и леко я полюшна. „Моя малка любов! — прошепна тя. — О, малка любов!“ Нещо се хлъзна по чаршафа и докосна ръката й. Беше красива златна верижка, която завършваше с медальон във форма на сърце. В центъра проблясваше красив диамант. Държеше медальона на Нана.
— Нана! — изрече на глас името й Джени и сякаш я обля студена вода. Какво би казала сега Нана? Какво щеше да каже, като разбере, че се опитва да разговаря с мъртва жена?
Стискайки медальона в ръка, Джени изтича по стълбите до втория етаж, после слезе до първия, надникна в кухнята. „Ще полудея“ — мислеше си тя. Спомни си как викаше името на Каролайн. Запита се какво би я посъветвала да направи Нана. „Всичко става по-ясно на чаша чай, Джени.“ „Какво яде днес, Джен? Не е хубаво, дето не се храниш редовно.“
Джени отиде до хладилника, извади приготвените сандвичи. Докато се хранеше, сподели наум с Нана за снощната случка.
„Клайд ми каза, че ме е видял, но краката ми не бяха мокри. Възможно ли е аз да съм Каролайн?“
Сякаш чуваше думите на Нана:
„Няма духове, Джен. Веднъж умреш ли, значи си умрял.“
„Ами как се е озовал медальонът ми горе на тавана?“
„Помисли, Джен!“
Телефонният указател беше долу в шкафа. С една ръка държеше сандвича, а с другата прелистваше страниците. Потърси името на бижутера, на когото продаде медальона си. После набра номера.