— Аз съм мисис Крюгер. Миналата седмица ви продадох медальон. Желая да го откупя.
— Мисис Крюгер, престанете да ми губите времето. Вашият съпруг дойде и ми каза, че сте нямали право да продавате семейна собственост. Взе го на същата цена, която ви платих.
— Съпругът ми ли?!
— Да. Дойде двадесет минути след вас — телефонът прекъсна.
Джени гледаше втренчено в апарата. Ерих я е подозирал и я е проследил още същия следобед. Вероятно е ползвал една от колите в имението. Но как е стигнал медальонът до тавана?
Джени се върна до писалището, извади лист карирана хартия. Само преди час бе готова да напише писмото, което Ерих й продиктува. Сега тя искаше да види пред себе си друго „черно на бяло“.
Седна на масата в кухнята. На първия ред написа; „Няма духове“, на втория: „Не съм била навън миналата нощ.“ Искаше да добави още нещо. Написа го с големи букви: „НЕ СЪМ ПРЕСТЪПНИК!“
Реши да започне отначало. Да опише всичко. Злото дойде от първия телефонен разговор с Кевин…
Клайд не се появи повече около къщата. На третия ден тя сама отиде в канцеларията. Беше десети февруари. Той разговаряше по телефона. Тя седна и се загледа в него. Когато Ерих беше тук, Клайд стоеше в сянка. Сега гласът му звучеше делово. Тя слушаше как урежда продажбата на двегодишно биче за над сто хиляди долара.
— Клайд, не считаш ли за необходимо да се посъветваш по телефона с Ерих, когато продаваш толкова скъпоструващ бик?
— Мисис Крюгер, когато Ерих е тук, понякога се занимава с бизнеса. Но истината е, че никога не се е интересувал от управлението на фермата или варниците.
— Разбирам те, Клайд. Аз имах доста време за размисъл. Кажи ми, къде беше Руни в сряда вечерта, когато ти помисли, че си видял Каролайн?
— Какво искате да кажете с това „къде беше Руни“?
— Просто питам. Обадих се в болницата и разговарях с доктор Филстром, психиатъра.
— Зная кой е. Това е лекарят на Руни.
— Точно така. Но ти не ми каза, че в сряда Руни е била в отпуска.
— В сряда вечерта Руни беше в болницата.
— Не е! Била е при Мод Икърс. Тогава Мод е имала рожден ден. А ти е трябвало да отидеш на търг да добитък. Обещал си й, че ще вземеш Руни от тях вечерта. Руни е мислела, че си в Сент Клауд.
— Бях там. Върнах се около полунощ у дома. Бях забравил, че Руни е на рожден ден при Мод.
— Клайд, не допускаш ли, че Руни се е измъкнала от Мод вечерта и се е разхождала около къщата?
— Не.
— Клайд, но тя често го прави. Ти го знаеш. Не е ли възможно да си я видял загърната в шала и в далечината и в тъмното ти се е сторило като пелерина? Я си спомни, как изглежда Руни с разпуснати коси?
— От двадесет години Руди ходи само с прибрана на кок коса. Освен когато… — той се поколеба.
— Освен кога?
— Само нощем.
— Клайд, не разбираш ли какво искам да ти кажа? Моля те, отговори ми на още един въпрос. Ерих в сейфа ли заключи златния медальон, или го даде на теб?
— Сложи го в сейфа. Каза ми, че ти си проявила небрежност, а той иска бижуто да не се изгуби. И че в сейфа ще бъде на сигурно място.
— Не си ли споделял това с Руни?
— Може и да съм го направил просто докато разговарям с нея, ей така, за да мине времето в приказки.
— Клайд, Руни знае комбинацията на сейфа, нали?
— Може би — каза той и се намръщи.
— Тя идва у дома много по-често, отколкото ти предполагаш.
— Навярно.
— И е възможно тя да се е разхождала из имението в сряда вечерта. Клайд, моля те, отвори сейфа и ми покажи медальона.
Той мълчаливо се подчини. Пръстите му трепереха, докато набираше цифровата комбинация. Вратата се отвори. Клайд посегна и извади малка кутийка. Отвори я.
— Медальонът не е тук — каза той с пресипнал глас.
Две вечери по-късно Ерих се обади по телефона.
— Джени! — В гласа му имаше нещо измъчено.
— Ерих! Ерих!
— Къде си, Джени?
— Долу на кушетката — каза Джени и погледна часовника. Минаваше единадесет. Беше задрямала.
— Защо си там?
— Чувствам се сама горе, Ерих. — Искаше да му каже в какво подозира Руни.
— Джени — продължи той с ядовит глас, който я разсъни. — Искам да си там, където ти е мястото, в нашата стая, в нашето легло. Искам да си облечена в синьозелената нощница. Чуваш ли ме?
— Моля те, Ерих… Кажи, как са Тина и Бет?
— Чувстват се прекрасно. Прочети ми писмото.
— Ерих, разбрах, че може би ти не си прав — беше твърде късно да вземе думите си назад. — Искам да кажа, може би двамата не се разбрахме.
— Ти още ли не си написала писмото?
— Започнах да го пиша… Но мисля, че нищо в него не е вярно. Сигурна съм.