— Кога е най-удобно да позвъня отново?
— Приемният му час е между пет и седем следобед.
Джени реши да му се обади вечерта вкъщи.
Тръгна за канцеларията. Клайд заключваше чекмеджето на бюрото си. На лицето му беше изписана тревога.
— Клайд, знаеш ли къде е сега Руни?
— Ще си бъде утре у дома, мисис Крюгер. Моля ви за едно — стойте настрани от Руни. Не я канете при себе си, не я посещавайте. Ще ви бъда признателен.
Стори й се, че Клайд е нещастен.
— Доктор Филстром ми каза, че ако Руни изпадне в някакъв стрес, болестта й може да се повтори.
— И този стрес съм аз, така ли, Клайд?
— Със сигурност зная едно, мисис Крюгер — Руни е виждала Каролайн около болницата.
— Клайд, моля те, преди да затвориш това чекмедже, би ли ми дал малко пари? Ерих напусна така внезапно, че останах без пукнат цент. Трябва да си купя това-онова. О, ще мога ли да ползвам колата ти до града?
— Мисис Крюгер — започна Клайд бавно, докато пъхаше ключа в джоба си, — Ерих знаеше, че ще поискате това от мен. Забрани ми да ви давам каквото и да е, която и да е от колите. Предупреди ме, че ако се нуждаете от нещо, трябва да се обърнете към мен. Аз ще имам грижата да ви го набавя. Нареди ми да не ви давам пари — било служебни, било мои, — в противен случай ще се простя със службата си.
Нещо в лицето й го накара да заговори по-меко:
— Мисис Крюгер, кажете ми, ако желаете нещо.
— Имам нужда от… — Джени прехапа устни, обърна се и напусна канцеларията. Тичаше по пътеката, а сълзите се стичаха по бузите й. Сълзи на унижение и яд. Задушаваха я.
Късните следобедни сенки се разпростираха като завеси над поизбледнялата тухлена къща. В края на гората високите норвежки борове се кипреха със зелената си премяна пред оголените брези и кленове. Слънцето, скрито зад тежки, оловносиви облаци, хвърляше разлети лъчи по хоризонта и обагряше небето със студени, но красиви цветове — от бледомораво до пурпурночервено.
Зимно небе. Зимно място, превърнало се в затвор за Джени.
Минути след седем Джени посегна към слушалката на телефона, за да се обади на Марк. В същия миг се разнесе звън. Тя грабна апарата в ръка.
— Ало!
— Джени, сигурно седиш върху телефона! Очакваше ли да ти се обадя? — прозвуча иронично гласът на Ерих.
Дланите на ръцете й се овлажниха. Тя пое дълбоко въздух.
— Надявах се да те чуя — отговори Джени с надежда, че тонът й е нормален. — Ерих, как са момичетата?
— Чувстват се отлично. А ти какво прави днес?
— Нищо особено. Елза престана да идва и аз върша домакинската работа. Доставя ми удоволствие. — Затвори очи и се помъчи да подбере най-точните думи. — О, видях се с Джо. Той се радва, че отново ще го назначиш на работа. — Бързаше да му съобщи, за да не се издаде, че сама е отишла у Икърс.
— Допускам, че ти е казал за разговора ни?
— Какво по-точно?
— За онези негови измишльотини, че уж не теб видял в колата. Ти никога не си споделяла с мен какво всъщност ти е казал Джо за онази нощ. Винаги съм си мислел, че единствено Руни те е видяла.
— Но Джо каза, че… каза ми, че със сигурност е била някоя преоблечена в моето палто.
— Джени, написа ли писмото?
— Ерих, не разбираш ли, че сега имаме свидетел, който може да се закълне.
— Искаш да ме убедиш, че имаме свидетел, готов да се закълне, само защото му обещах да го върна на работа. Ще се закълне, че е дал отначало грешни показания за теб, така ли, Джени? Престани да избягваш истината. Или подготви писмото, или няма да видиш децата, докато станат пълнолетни.
Краката й се подкосиха от страх.
— Това не би могъл да направиш! Децата са мои. Не можеш да избягаш с тях.
— Джени, те са толкова твои, колкото са и мои. Взех ги, за да прекарат с мен ваканцията. Предупреждавам те, че няма съдия, който да ги върне на теб. Цял град ми е свидетел колко грижовен баща бях. Аз съм достатъчно добър и достатъчно те обичам, за да ти дам възможност да живееш с тях, както и да се грижа за теб. Не ме отблъсквай! Довиждане, Джени. Ще се обадя скоро.
Тя остана загледана в слушалката. Оттам не излизаше звук. Стопи се надеждата, която се опита да отгледа у себе си. Нещо я караше да се предаде, да напише признанието, което Ерих искаше, да му го прочете. Така щеше да сложи край на всичко.
Не! Прехапа устни и с твърда ръка набра номера на Марк.
— Доктор Гарет — обади се той още при първото позвъняване.
— Марк, аз… — Защо този дълбок и спокоен глас я просълзи? — Марк, аз… би ли могъл. Трябва да говоря с теб. — Спря за малко и продължи: — Но не искам никой да разбере, нито да ни види. Ако се опитам да мина през полето, ще ме посрещнеш ли? Впрочем… ако имаш възможност, иначе не се…