Страховете, които я душеха през нощта, сега й се сториха чак смешни.
С какво спокойствие Ерих бе подбирал обектите за рисуване: обора в зимна буря, кошутата, вдигнала глава, готова да побегне към гората, теленцето до майка си. Как е възможно да притежаваш такава чувствителност, да рисуваш толкова талантливо, а да си жесток и подозрителен?
Джени стоеше изправена до редицата от платна. В горния ъгъл на едно от тях нещо привлече погледа й. Изведнъж тя започна светкавично да прехвърля една след друга картините. Подписът в десния ъгъл — ето какво я бе смутило! Той не беше като на Ерих — надраскан със замах, а бе изписан изящно с тънка четка. Подпис, който подхождаше повече на спокойните теми от картините: КАРОЛАЙН БОНАРДИ. Всички до една носеха този подпис.
Внимателно заоглежда картините по стените. Поставените в рамка носеха подписа на Ерих Крюгер, а останалите — на Каролайн Бонарди.
Но нали Ерих й беше казал, че Каролайн не притежавала кой знае какъв талант на художник?
Очите й се плъзнаха напред-назад по платната, подписани от Ерих Крюгер. Сравняваше ги с творбите на Каролайн. Същата светлина, същото борово дърво и в дълбочина, същите багри. Очевидно Ерих бе копирал картините на Каролайн. Не.
Вгледа се още веднъж в платната, подготвени от Ерих за изложбата — до едно носеха името му. Той не ги беше рисувал. Всички картини бяха от един и същ художник. Ерих беше откраднал творбите на Каролайн. Едва сега Джени разбра какво я бе смутило, когато разглеждаше картината с бряста. Брястът беше отсечен месеци преди това!
Вниманието й привлече една скица с въглен. „Автопортрет“! Вероятно Каролайн я бе изработила, преди да нарисува своя шедьовър.
Господи! Чувствата й към Ерих заради таланта му са били чиста измама!
Тогава защо идваше толкова често тук? Какво правеше в хижата?
Тя видя стълбата и се втурна нагоре. Стигна до тавана. Наведе се напред, преди да пристъпи в помещението. Когато се изправи, в очите я блъсна едно кошмарно видение в ярки цветове. Стъписа се. Гледаше собствения си образ. Огледало ли имаше отсреща?
Не. Лицето не помръдваше, докато тя се приближаваше. Дрезгавата светлина от капандурата играеше върху платното, очертаваше сенки, които й напомняха дух, разперил пръсти.
Поредица от сцени на насилие, нарисувани в ярки цветове. Нейната фигура беше в центъра им: устата й — изкривена от болка, очите — вперени в тела като на кукли. Бет и Тина, проснати на пода! Сините им кадифени костюмчета смачкани, очите им ококорени, езиците им изплезени, дълги, намотани като въжета около гърлата им. Зад нейното лице, в далечината — прозорец с тъмносини завеси. Оттам надничаше Ерих садистично и победоносно. А зад всички тях — една жена в зелени и черни краски с лицето на Каролайн. Пелерината й — увита около тялото като змия. Приведена над плетената люлка, а люлката виси сякаш от дупка в небето. Ръцете й — като прилепи разперени над бебешката главица. Видя и детските длани с разтворени пръстчета — като звезди върху възглавницата…
Фигурата на Каролайн с палтото на Джени бе долепена до стъклото на колата. До нея лицето на Кевин, огромно, ужасяващо, подуто. Каролайн държи юздите на буен гривест кон, вдигнал копита. Под копитата — сламенорусата коса на Джо, паднал на земята. Джо, който се опитва да избяга от конските копита!
В този миг Джени чу вик. Изтръгнал се бе неволно от гърлото й.
Не! Това не беше Каролайн — полужена, полузмия. Това беше ЕРИХ. Очите му надничаха през тъмната коса, широки, вторачени в нея.
Не! Не! Не! Не е възможно тези изкривени и обезобразени лица, тези изчадия на Дявола да стоят редом с изящните пастелни картини на Каролайн!
Ерих не беше художникът на картините, за които претендираше. А тези тук, заредени със силата на злото, принадлежаха на друг вид гений — на един луд!
Джени местеше поглед от своето лице към лицата на децата си, от техните молещи очи към затегнатите като корда езици около белите им шии.
Тя успя да преодолее вцепенението си, смачка и свлече картината от стената. Пръстите й сякаш се докосваха до огън.
Нощта се бе спуснала навън. Джени отново бе на ските си. Вятърът като камшик шибаше платното, заличаваше едва доловимите й следи по снега, прогонваше отчаяните й писъци за помощ. „Помогнете! Помогнете ми!“
Изгубила бе обратния път. Върна се отново пред хижата. Не! Само това не!
Тук щеше да замръзне, да умре, преди да е намерила онзи, който можеше, който щеше да спре Ерих, ако не бе вече късно. Джени изгуби представа за времето, за това, колко дълго бе притискала до себе си това проклето платно, колко дълго бе хълцала. Усети, че гласът й секна, а от гърдите й се изтръгваха само глухи стонове. И изведнъж нещо проблесна между дърветата. Разбра, че е стигнала края на гората.