Проблясъкът беше отражението на луната върху гранитната плоча на гроба на Каролайн.
С последни сили тя прекоси полето. Къщата беше тъмна отвсякъде. Само прозорците на канцеларията светеха — натам се отправи и тя. Вятърът плющеше по картината. Не можеше повече да вика, макар че устните й още шепнеха: „Помогнете! Помогнете ми!“.
Опита се да отвори вратата на канцеларията, но пръстите й бяха премръзнали. Опита се да я блъсне със ските, но не можеше да ги освободи от автоматите. Започна да я блъска с тялото си. Изведнъж вратата се отвори и Джени падна в обятията на Марк.
— Джени! — Гласът му пресекна. — Джени!
— Жива ли сте, мисис Крюгер? — попита я друг мъж, който започна да откопчава ските от краката й. Това едро мъжко тяло, този профили бе познат. Беше шерифът Гъндърсън.
Марк се мъчеше да освободи платното от пръстите й.
— Дай да го видя, Джени! — А сетне ужасът го накара да възкликне: — Боже мой!
— Ерих, Ерих го е нарисувал — шибаше гласът й. — Той уби бебето ми, той се преоблича като Каролайн. Бет… Тина… Може би и тях ще убие…
— Ерих ли го е нарисувал? — чу да пита недоверчиво шерифът.
Тя се нахвърли върху него.
— Намерихте ли момичетата ми? Защо сте тук? Мъртви ли са децата ми?
— Джени — успокояваше я Марк, — Джени, аз повиках тук шерифа, защото не можах да те намеря. Кажи ми къде откри тази картина.
— В хижата… Пълно е с картини, но не ги е рисувал Ерих, а Каролайн.
— Мисис Крюгер…
На шерифа тя можеше да излее гнева си, мъката си.
— Още нещо да ми кажете, мисис Крюгер? Нещо, което изведнъж сте си спомнили? — започна да го имитира тя. После не се сдържа и се разплака.
— Джени, вината не е на шерифа — намеси се Марк, — моя е. Татко ми подсказа и аз трябваше да предвидя, но…
Шерифът разглеждаше картината. Внезапно очите му се свиха, мускулите на лицето му затрептяха. Той бе вторачил очи в горния ъгъл на картината, откъдето се подаваше люлката. Тя сякаш се спускаше от дупка в небето и фигурата на Каролайн беше приведена над люлката.
— Мисис Крюгер, Ерих идва при мен. Каза ми, че се носели слухове из града за смъртта на бебето. Поиска да направим аутопсия на тялото му.
Вратата се отвори.
— Господи! Ерих си идва — изтръпна Джени.
Но като от изневиделица при тях се втурна Клайд.
— Какво правите тук? — В същия миг ядът му изчезна. Той забеляза картината. Лицето му побледня.
— Клайд, кой е влязъл тук? — чуха гласа на Руни. Тя приближаваше. Стъпките й скърцаха по снега.
— Скрийте това нещо — умоляваше Клайд. — Не трябва да го вижда. Ето тук — и той побърза да скрие платното в близкия шкаф.
Руни стоеше на прага. От лицето й струеше спокойствие, очите й, бистри, бяха широко отворени. Джени почувства, че тънките ръце на Руни я обгръщат.
— Джени, къде са момичетата? Мога ли да ги видя? — Думите й я шибнаха като камшик.
— Руни, да тръгваме — подкани я Клайд. — Утре ще ги посетиш. Лекарят иска да си почиваш.
Той я хвана за ръка настоятелно.
— Хайде, да се връщаме у дома.
Докато чакаха Клайд да се върне, Джени разказа защо е тръгнала към хижата.
— Марк, ти ми отвори очите. Миналата нощ, когато ти казах, че се чувствам спокойна за децата си, защото са под грижите на Ерих, ти не ми отговори нищо. По-късно… докато бях в леглото… разбрах, че си бил загрижен за тях. Помислих си, щом Руни не е, нито Елза, аз не съм, а Марк се безпокои за децата, тогава е… Ерих. Ерих трябва да е. Още в първата да брачна нощ той ми подаде да облека нощницата на Каролайн. Искаше аз да съм Каролайн… дори отиде да си легне в старата си стая. Ами онези калъпчета боров сапун върху възглавниците на децата? Усетих, че е негово дело. А Кевин? Той сигурно е писал… или телефонирал, че ще дойде в Минесота. Ерих през цялото време си е играл с мен като котка с мишка. Знаел е за срещата ми с Кевин. Знаел е за слуховете из града.
— Джени!
— Не. Остави ме да се доизкажа. Тогава Ерих ме заведе в същия ресторант. Когато е разбрал, че Кевин може да спре осиновяването, той го е извикал по телефона. Затова обаждането е било от дома ни. С Ерих сме еднакво високи, ако съм с токчета. Облече ли моето палто… и черната перука, той изглежда отдалече също като мен. Така е влязъл в колата при Кевин. Ударил го е смъртоносно. И Джо. Той ме ревнуваше от Джо. В онзи злополучен ден Ерих се върна по-рано. Знаеше за мишата отрова… Но бебето ми, моето бебе, той мразеше. Може би заради рижата му коса. Още с раждането, когато го е кръстил Кевин, е замислил да го убие.