— Трябва да се върнеш на Ман — изрече властно Улоф.
— За какво? — запита Торн. — Не искам повече да видя това прокълнато място.
— Откога започна да се отказваш от възможни набези и плячкосване? — обади се подигравателно Туролф. — Послушай татко, Торн, защото той е мъдър и ще ти каже как да развалиш магията.
— Добре тогава. Ще отведа дракарите си към Май, ще го нападна и ще го оплячкосам. Когато свърша, там ще проклинат името ми поколения наред.
— Да — каза Улоф, очевидно доволен от начина, по който синът му бе реагирал на неговото предложение. — Но има още нещо. Трябва да намериш тази магьосница и да я убиеш. Смъртта й ще те освободи от магията.
Торн се вгледа в баща си. Очите му блестяха с ясен пламък. Разбира се! Толкова ясно му стана. Трябваше сам да се сети и да сложи край на всичките тези месеци еротични изтезания. Когато магьосницата умре, вече няма да може да го омагьосва или да го кара да се поболява от мъка, че не може да я притежава.
— Ще събера хората си и ще тръгна на път — каза той и в гласа му се четеше нетърпение. — Всички обитатели на остров Ман ще се научат да се боят от името на Торн Безмилостния.
Туролф кимна одобрително.
— Това е мъдро решение. Трябва да убиеш магьосницата и да развалиш магията. Освен това грабежите ще ни донесат още богатства. Византион има нужда от нови роби, които да задоволяват нуждите му.
— Татко, ще кажеш ли на Брита Русокосата защо сватбата ни трябва да се отложи? — запита Торн. — Знам, че си подготвил всичко необходимо, за да се оженим това лято.
— Сватбата може да почака. Ще поканя Брита да живее у нас, докато тебе те няма. Сватбата ще стане, след като се върнеш. Щом магьосницата умре, вече ще можеш да мислиш да се ожениш за Брита и да си родите деца.
— Ще те чакаме да се върнеш, Торн. Дано Один, бащата на всички богове, те съпровожда в пътя ти и Тор, повелителят на гръмотевиците, да ти даде сила, за да победиш магьосницата.
2
Остров Ман, лятото, 851 г.
Студени сиви вълни плискаха западния бряг. Земята бе мълчалива и безлюдна. Никакви селяни не се виждаха да сноват покрай брега. Никакъв дим не се издигаше над обраслите с дървета хълмове.
Селяните, които живееха на острова, добре знаеха, че не бива да строят жилищата си близо до брега, защото някоя орда жестоки викинги можеше да ги нападне през нощта и да избие всички. Те мъдро строяха селата си далече от морето, за да могат да затворят и залостят дървените порти на оградите, които пазеха селата, и да натегнат тетивите на лъковете си, щом се зададе опасност.
Никакъв звук не нарушаваше тишината на това лятно утро, само плискането на вълните по пясъка и острият крясък на чайките, докато издигащото се слънце разкъсваше утринната мъгла.
Застанало на пост на върха на хълма, който гледаше към морето, един младо момче от селото, увито в тежко вълнено наметало, се протегна и се прозя, изправяйки се сковано на крака. Бяха го натоварили да следи за появата на чужди кораби край брега и да предупреди селяните навреме, за да се въоръжат. Не беше видял нищо, откакто пое поста от друго момче предната нощ, и се беше уморил да гледа към пустото море. Бръкна в омазнената си кожена торба, за да извади закуската — черен хляб и сирене, — но преди да успее да отхапе и един залък, нещо привлече погледа му към мъглата, която се кълбеше надалече в морето. Той премига, после се взря в тъмната маса, която се носеше точно над водата. После видя още една фигура, след това още една. Общо бяха пет. Слънцето изведнъж освети ръбовете на платната и заблестя върху ритмично загребващите весла.
Сега вече можеше да види свирепите драконови глави, които се извисяваха над изящно оформените хълбоци на корабите. Лъскавите шлемове, върховете на копията и остриетата на мечовете отразяваха слънчевите лъчи. Покрай палубите, пред отворите за веслата, висяха редици припокриващи се боядисани дървени щитове, по два за всяко весло. Всеки дракар се движеше благодарение на шестнадесет чифта бързи гребци, които гребяха с дълги, седемнадесет футови весла. На най-горната част на високата четиридесет футова мачта висеше единично квадратно платно на червени и бели ивици.
Младият страж стоеше смаян, замръзнал от страх, докато петте тесни плитки кораба застъргаха с киловете си по крайбрежния пясък. От всеки кораб слязоха по тридесет високи, брадати златокоси мъжаги. Общо сто и петдесет. Бяха облечени в стигащи почти до коленете ризници, изплетени от железни пръстени, а над тях бяха надянали наметала, обточени с кожа, закрепени на врата със златни или сребърни токи, украсени със скъпоценни камъни. Високите кожени сандали бяха вързани с върви, които се кръстосваха върху голите им прасци, конични железни шлемове предпазваха главите им.