— Никой няма да ги нападне, Рейна — успокои я той. — Ще наредя на брат си, Свейн, да не ги изпуска от погледа си, дори може да отделим няколко мъже да ги охраняват. И разбира се, ще ги поканим на вечеря. — Виктор изгледаше напълно искрен, докато й обясняваше как ще прекарат деня. — Сега доволна ли си?
— Да — отвърна тя и го дари с ослепителната си усмивка.
След половин час те вече напускаха селото. Виктор яздеше своя жребец Слейпнир, а Рейна го следваше на своето черно пони. Сутринта беше студена въпреки яркото слънце, защото полъхваше хладен вятър.
Като видя как жена му се намества на седлото, Виктор се засмя.
— Боли ли те, мила моя?
— Да — призна си тя с унил тон.
Няма да яздим много надалеч.
— Е, да, нали не искаш да се преуморя, за да мога довечера да бъда свежа в леглото ти — закачливо подметна младата жена.
— Не, скъпа, единственото, което желая, е да не се измъчваш.
Продължиха бавно към възвишенията в подножието на планината, като подминаха пътеката към убежището на монаха Пелагиус. Дори го видяха в далечината на билото на хълма. Отшелникът също ги забеляза, размаха ръце за поздрав и ги прекръсти, като че ли още веднъж ги даряваше със своята благословия.
Щом отминаха монаха, Виктор я погледна и въпросително повдигна вежди.
— Нима си мислиш, че мога да харесам този монах? — засмя се Рейна.
— О, не, нима допускаш, че мога да те подозирам в такива греховни помисли? Пък и съм убеден, че този отшелник не търси нищо на този грешен свят освен божията благословия.
Спряха на една широка поляна. Виктор постла вълненото платнище и двамата младоженци подредиха трапезата — медовина, лешници, къпини, хляб и пушена риба. Около тях се простираше необятната тундра, изпъстрена с диви цветя — белият арктически памук, оранжевият слънчоглед и безчет по-дребни розови и жълти цветя. Над главите им, високо сред безоблачното небе, кръжеше самотен ястреб.
Виктор взе къпините от ръката на жена си и наля медовина от рога. Сърцето му преливаше от радост. Струваше му се, че навред цари хармония и мир, който никога няма да бъде смутен. За пръв път сядаха да обядват само двамата, съвсем сами, без никакви тревоги за бъдещето, заобиколени само от обайващата тишина под купола на яркосиньото небе.
Същите нежни чувства изпълваха и нейното сърце. Има ли нещо по-приятно от това да имаш млад, красив и смел съпруг, който да ти угажда на всяка крачка? Никога досега мъж не й бе слагал трапезата, никога досега мъж не бе изпивал всяка капка медовина от устните й! Все още се страхуваше да го обикне докрай, да му отдаде цялото си сърце, защото се опасяваше, че Виктор Безстрашния ще я превърне в безропотна робиня, както майка й бе стъпкана от безжалостният Волфгард. Но много тайни криеше от нея този красив и смел воин и тъкмо това разпалваше любопитството й. Рейна никога не бе срещала мъж като него — силен, но нежен, страстен, но неуловимо далечен и някак изплъзващ се… Затова сега нищо за нея не бе по-важно от опитите й да разбере какво се таи в душата му.
Продължаваше да я измъчва загадката на живота му. Виктор й бе намекнал нещо, наистина съвсем неясно, че живял другаде… а може би това не е предишен живот? Нима там е придобил тези странни качества, които го отличаваха от грубите, недодялани и безсърдечни викинги? Но къде бе това „там“? Очевидно той познава някакви светове, за които тя дори не е сънувала, които жадуваше да опознае, но трябваше да разчита единствено на него. Ако той се реши да сподели всичко с нея…
Ето, например тази смущаваща дума „пикник“… Откъде е научил съпругът й тази дума? И защо още по време на бракосъчетанието им Виктор сложи гривната на глезена й, а след това постави на пръста й този красив кехлибарен пръстен? Снощи се канеше да го запита за този странен ритуал, но жарките му ласки не я оставиха нито за миг спокойна.
Рейна се усмихна, като видя как весело просветна едрият камък на пръстена й, подарен от съпруга й. Погледна мъжа с нескрито любопитство и отпи от чашата с медовина.
— Защо постави този пръстен на ръката по време на брачната церемония и сложи гривната около глезена ми?
Виктор внимателно остави на платнището рога, от който наливаше медовина в чашите и се замисли.
— Пръстенът е традиционен накит в онзи свят, на който аз принадлежа. Нарича се венчален пръстен или брачна халка. Младоженецът го поставя на пръста на своята избраница като символ на тяхното обвързване завинаги, така както всеки пръстен няма начало и край. А онази гривна… — той замълча за малко, — е, тя си беше твоя, мила моя.
— Да, но ти ми я задигна!
В усмивката му нямаше и следа от разкаяние.