— Искаш да кажеш, че съм прекалено глупава, за да разбера думите ти? — намръщи се тя.
— Не, не, разбира се, че не мисля така. Но всичко е толкова…
— Моля те, разкажи всичко за този невидим Футургард. Ще се постарая да те разбера.
Като видя напрегнатото й лице, Виктор повярва на думите й, затова пое дълбоко дъх и започна:
— Светът, в който живеех досега, е много напреднал, много по-сложен и по-разумен от твоя свят, Рейна, с огромни сгради от бетон и стомана…
— Хм… Но какво е това… „бетон“? И какво означава „стомана“?
Той размаха пръст пред изуменото й лице.
— А-ха, увери ли се, че никак няма да ти е лесно да ме разбереш?
Като че ли сянка падна върху прелестното й лице. Виктор побърза да я хване за ръката и да започне да я утешава.
— Моля те, сърце мое, не бързай да се отчайваш. Ще се постарая да ти обясня всичко най-подробно.
И той наистина успя да й разкаже дори как се добива стомана и как се отливат невиждано високи къщи от бетон. Като че ли го разбра по-лесно, когато Виктор прибягна до сравнението, че стоманата е подобна на желязото, от което викингите изработваха своите мечове, а бетонът е нещо като камъка и хоросана, от които северните народи строяха своите дълги и ниски къщи.
Унесена в разказа му, в първия миг след последната му дума тя остана мълчалива, загледана неподвижно в очите му, но веднага след това се сепна, тръсна златистите си коси и извика с глас, нетърпящ възражение:
— Не! Не спирай! Искам още да чуя!
Виктор се засмя.
— Бъдещето е време, наситено с чудесни, направо невероятни открития, които трудно ще проумее дори и най-видният мъдрец на твоята епоха. Навсякъде е претъпкано с машини, които могат да вършат едва ли не всичко: от полети във въздуха или почистване на дрехите до най-сложните процеси на мисълта.
Младата му съпруга изглеждаше като омагьосана.
— Нима искаш да кажеш, че нещо, сътворено от човека, може да лети като птица?
— Да и при това е толкова огромно, че на него се качват десетки хора, много повече, отколкото на най-едрия жребец в Мидгард.
Рейна млъкна, намръщи се гневно, докато се напрягаше да си представи такава гигантска птица, в чийто търбух могат да влязат всички мъже от племето на Виктор. И да останат невредими? Или може би гигантската птица ги сграбчва в огромните си нокти?
— Хм, не е ли безкрайно опасно да се лети така в небето? Нима боговете не се гневят?
— Може да се каже, че понякога наистина става доста опасно. Не зная дали причината е божественият гняв… — Виктор спря, защото внезапен спомен преряза като с нож сърцето му.
Рейна усети с шестото си чувство, като всяка истинска представителка на своя пол, че се касае за нещо лошо.
— Зле ли ти е, съпруже мой? — загрижено прошепна тя и докосна ръката му.
Той въздъхна и кимна умислено, с отсъстващ поглед, но след малко продължи:
— Внезапно си спомних, че именно така загина цялото ми семейство, най-близките ми хора на този… ох, не, исках да кажа на онзи свят. Те се качиха на самолета и…
— А какво означава думата… „самолет“? — продължи да го разпитва неуморимата валкирия. Но преди да й обясни, тя бързо щракна с пръсти и възкликна. — Ах, да, сетих се! Искаше да ми кажеш, че внезапно е задухал ужасният северен вятър и онази огромна птица ги е изпуснала от грамадните си нокти, нали?
Ако споменът не бе тъй мъчителен за него, Виктор би се усмихнал на наивното й тълкуване.
— Да, може и така да се обясни. Самолетът се разбил в планинските скали заедно с майка ми, баща ми и сестра ми.
— И всички са загинали? — възкликна тя и Виктор видя как мъката се надига в насълзените й очи.
— Да… Загинаха всички… до един. — Той импулсивно стисна ръката й до болка, но тя не пророни стон. — Затова снощи ти прошепнах, любима, че не само ти знаеш каква мъка е да загубиш близък човек.
Внезапно тя се отдръпна от него и отклони погледа си от неговия, като че ли се страхуваше да се сближат прекалено много чрез споделяне на преживените от тях страдания.
— Виктор… това беше толкова отдавна — промърмори тя, — когато съм била само на три лета. Но все още го помня…
— Зная това, скъпа.
— А кога загуби своите близки във… Футургард?
Той се усмихна иронично, затруднен от въпроса й.
— Ох, Рейна, не зная дали можеш да си го представиш, че е станало около хиляда години след днешното време!
— Нима? — възкликна изумената жена.
— Да, точно така е, не те лъжа.
— Не! — извика тя, без да сваля изуменият си поглед от лицето му.
— Да — отново потвърди Виктор и се усмихна тъжно.
Рейна плесна с ръце като малко дете, смаяно от новата си играчка.