— Искаш да разбереш как моето тяло се е пренесло хиляда години назад във времето?
— Вече ми стана ясно, че си дошъл при нас, но не мога да разбера как ще се върнеш обратно при своите хора?
— Пристигането ми беше доста странно — замислено процеди той. — Разбираш ли, аз изпълнявах главната мъжка роля в един филм за някакъв прославен вожд на викингите, наречен Ивар Непобедимия.
— Не! — изкрещя ужасената Рейна.
— Точно така се казваше този герой и не разбирам защо трябва да ми крещиш на ухото. Прощавай, скъпа, но вече няколко часа не ме оставяш да си отдъхна с въпросите си. Така… докъде бях стигнал. А-ха, да, а ти… искам да кажа Моника, играеше ролята на моята предана съпруга.
Неочаквано тя се засмя, но продължаваше да го гледа, омаяна от разказа му.
— Филмът свършва с една сцена, в която Ивар потегля в своето последно пътуване към Валхала, положен в средата на горящ кораб, както според традицията древните викинги са погребвали най-знатните си вождове, показали невиждана храброст в боевете. Нали именно така е бил изпратен и най-славният от тях, Виктор Безстрашния. Както и да е, лежах със затворени очи в средата на кораба, обгърнат от страхотни пламъци, и следващото, което си спомням, беше това, че се озовах във Ванахейм и оттогава аз наистина съм Виктор Безстрашния.
Тя остана с отворена уста.
— Нима искаш да кажеш, че си се върнал в горящия кораб, за да се превърнеш отново в този вожд, който си бил преди толкова много години?
— Да — намръщи се той. — Макар че не си спомням да съм живял преди под образа на Виктор Безстрашния.
— И къде изгуби паметта си? Във Валхала или после, в онзи… Футургард?
— Не зная точно, но явно е станало или във Валхала, или в бъдещето. Все пак може би никога не съм се превъплътил в крал Виктор, а само съм бил изпратен да го заместя.
— Защо?
Той я погледна многозначително.
— За да живея с тези хора. За да живея с теб, Рейна. Последните думи младият „викинг“ произнесе с такъв плам, че Рейна дори се уплаши. Виктор видя как по красивото й лице се изписа смесица от неувереност, страхопочитание и първичен страх. А за него не можеше да има по-ярко признание от чувствата, които тази русокоса самодива изпитваше към него. Затова не каза повече нито дума, а я притегли със силните си ръце към сърцето си и обсипа с целувки изплашеното й, но обаятелно лице. След последната нощ я чувстваше по-близка от всичко на света — особено сега, след като тя го изслуша без нито за миг да се усъмни в невероятните му приключения — и копнееше да се слее с нея. Устните не спряха нито за миг — по бузите й, по шията й, по устата й — и когато тя затрепери като лист в ръцете му, той разбра, че тя отвръща на чувствата му.
Тогава младият викинг усети как един влажен нос се отърка о бузата — не, това не можеше да бъде нослето на Рейна. Озадачен, той вдигна глава и видя дребна арктическа лисица, която ги душеше с любопитство. Виктор се засмя. Животното наистина беше много красиво, пременено в лятната си кожа на сиви и кафяви петна с все още къс косъм. Не беше по-дълго от половин метър, с тънки лапи и едри златисти очи.
Жена му се отдръпна уплашено и се изправи, огледа се с панически поглед и вбесено подвикна на лисицата:
— Махай се! Махай се!
Дребното животно я изгледа смутено и излая няколко пъти.
Виктор се развесели, като видя как Рейна отчаяно замаха с ръце, а лисицата решително отказваше да помръдне от мястото си.
— Рейна, скъпа, какво правиш? Защо гониш лисицата? Нали не искаш да я убия и да ти заповядам да я сготвиш за вечеря?
Очевидно не искаше, защото в следващия миг той се озова по гръб, а Рейна притискаше гърдите му с коляно и размахваше кинжала си пред смаяното му лице.
— Само посмей да я убиеш и ще ти го забуча в гърлото — изфуча тя като истинска валкирия.
Виктор тихо подсвирна, озадачен от внезапния изблик на любимата си.
— Но защо ми е да убивам това красиво животно?
При тези думи тя въздъхна и отпусна коляното си, приседна до него с пребледняло лице. Кинжалът трепереше в ръката й. Лицето й красноречиво издаваше съжалението и срама от този с нищо необясним изблик. Дори отвори уста, за да промълви някакво извинение, но се сепна, защото си припомни последните му думи.
— Знаеш защо! — изкрещя тя.
Виктор се изправи, разтри врата си и с облекчение си припомни, че само преди миг можеше да изпита колко е остро наточен кинжалът.
— Един ден те наблюдавах в тундрата заедно с твоята лисица. — Той протегна ръка и погали животното зад ушите. — А след това те видях заедно с онзи монах, Пелагиус.