Замислена за участта си, Рейна дори не забеляза, че той я гледа внимателно, макар че с нито един жест не наруши покоя й.
— Време е да се връщаме у дома — неспокойно прошепна тя. — Тревожа се за Рагар и Харалд, защото ги оставихме сами сред твоите свирепи викинги.
— А не се ли тревожеше за себе си, за това, че дойде тук само с мен? — предизвикателно я запита Виктор.
— Може би и това ме плаши — призна си младата жена. Наведе се и погали лисицата по меката козина. — Сбогом, моя лисичке. Никак ми се ще да те оставям сама точно преди да родиш, но няма как да ти помогна.
— А защо не я вземем с нас? — предложи Виктор.
— Ще ми позволиш ли? — попита го смаяната жена и очите й светнаха от радостна надежда.
— Разбира се.
— Но какво ще стане с твоите вълци? Дали няма да се нахвърлят върху нея?
— Ще заповядам да ги държат по-далеч от новата ни любимка, докато тя роди малките си лисичета — засмя се той и целуна Рейна по бузата.
„И аз ще бъда далеч от съпруга си, докато продължавам да се колебая дали мога да разчитам на него… и на себе си“ — помисли си Рейна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Виктор и Рейна бавно яздеха по обратния път към селото, следвани от лисицата Фрея. Макар че се налагаше Рейна често да я подканя с жестове и подвиквания, тя се радваше, че дребното зверче й се подчини и реши да ги последва. Но неизмеримо повече се зарадва на предложението на Виктор да приберат лисицата в техния дом. След няколко минути ще се приберат у дома, Фрея ще се отпусне на постелята от слама и вече нито гладът, нито хората няма да заплашват любимото й животно и нейните малките лисичета, които може би много скоро щяха да се родят. Нито пък щеше да ги измъчва студът, защото Рейна щеше да събира около огнището всичките си домашни любимци през студените арктически нощи.
За сетен път Рейна се замисли за удивителната доброта и отзивчивост на младия й съпруг към всички живи същества наоколо, които страдаха от суровата природа или от не по-малко суровите обитатели на острова. Никога не бе очаквала, че ще срещне викинг с такова меко сърце, затова не бе чудно, че с всеки изминат ден любовта й към този красив и мъжествен вожд постоянно нарастваше, а съпротивата й срещу него затихваше все повече и повече. Младата жена отново си припомни, че не трябва да забравя какво иска всъщност той от нея. Ако не внимава, в най-скоро време ще бъде напълно покорена от него или, както се подиграваха бойците, „опитомена“. Мразеше тази дума! Нищо чудно до няколко седмици да забременее от него и той ще се възползва от това, за да я превърне в напълно послушна робиня. И колкото повече я завладяваше копнежът за неговите ласки, толкова по-силно се събуждаше в нея войнственият инстинкт на валкириите, които винаги са се съпротивлявали на всяко потисничество и унижение…
Докато гледаше как Рейна подмамваше лисицата да тръгне след тях, лицето му си оставаше замислено и загрижено. Виктор беше изумен от мигновената й реакция, когато тя го повали по гръб върху влажната трева и притисна острия си кинжал към гърлото му. Какви ли жестокости й се е налагало да понася, щом не искаше да повярва дори и на него и то за такъв дребен повод — за някаква си дребна лисица! А може би жена му се страхуваше да се издаде пред него, да се покаже слаба и уязвима… Постепенно младият мъж започна да се убеждава, че му предстои да измине дълъг път, преди да завоюва доверието й и накара да престане да упорства срещу всяко негово решение. Виктор се надяваше, че с последното си предложение да приберат тази самотна лисица в дома им е успял поне малко да ускори сближаване между тях.
Когато влязоха в голямата къща, дребната лисица веднага се упъти към огнището. Но край него вече се бяха настанили трите вълка, които скочиха на крака и залаяха срещу новодошлата Фрея. Дребната лисица се уплаши и се скри под полите на Рейна. Вълците, доволни от победата си, отново налягаха около огнището.