Всички в стаята въздъхнаха облекчено. Да се разкрие и насече на парчета вражеския съгледвач — о, това вече беше нещо съвсем друго — добро дело, понятно дори за децата.
— Нима Волфгард има верен човек сред нашите редици? — навъси се Роло.
Виктор погледна към Свейн, а после кимна на Роло.
— Отдавна подозирах, че сред нас има предател.
— Позволи ми аз лично да изтръгна показанията от гърлата на пленниците, вожде! — изрева Орм.
— Рано или късно ще се доберем до истината, но без да прибягваме до жестокост — твърдо отсече Виктор.
Макар че някои изръмжаха недоверчиво, в крайна сметка воините се подчиниха на своя вожд и се примириха със заповедта му, че пленниците няма да увиснат още тази вечер на клоните на високия дъб до големия огън в средата на селото. Дори Роло извика, обсебен от необичайна за него щедрост.
— Да, и аз съм склонен да се подари живота на тези двама негодници и дори да ги привлечем на наша страна. Ами че как успя Унищожителката да измени на баща си и сега е готова да се сражава с нас срещу проклетия Волфгард!
Кнут се изпречи пред Рейна, изгледа я намръщено със здравото си око и ехидно просъска:
— А защо не ги изпратим двамата да слухтят в стана на Волфгард и да ни съобщават какво замислят враговете ни, тъкмо както тук има някой, който се е заклел да служи на това псе Волфгард и редовно му предава какво се говори в тази стая?
Като видя гневния блясък в очите на жена си, вождът едва се удържа да не стисне за гърлото противния Кнут. Но не успя дори да извика, когато Рейна се наведе и вдигна кинжала от пода. Виктор се вцепени, но тя спокойно го прибра в канията на пояса си, мълчаливо отиде до масата и седна на стола си. Свейн и Отар поведоха пленниците към затворническата колиба, а останалите бавно насядаха по местата си.
Виктор беше много смутен от тази сцена, особено от новото доказателство за непресекващата заплаха от стана на Волфгард. Неговите хора също вгорчиха духа му — вече не помнеше кое поред бе това разочарование — като се проявиха като диви и зли първобитни хора спрямо беззащитните пленници. Отчаяно си каза, че може би въобще са обречени на провал опитите му да очовечи свирепите викинги. Може би враждата между двата народа никога нямаше да пресекне… Тогава защо да се старае с всички средства да победи Волфгард, но без да пролива кръв? Всички хора от племето му, дори и невръстните деца, знаеха, че начело на войската им ще се сражава един непобедим и смел вожд. Има ли смисъл тогава да се мъчи да ги умиротвори, когато тези невежи и коравосърдечни люде засмукват омразата към себеподобните си още с майчината си кърма? Как да накара бойците си да се вразумят, когато не може да промени дори собствената си съпруга — най-близкото му същество в този ужасен свят…
Към края на вечерята Рагар стана от стола си и предпазливо заговори на вожда:
— Ако ми разреши домакинът на този дом, бих желал да кажа нещо на всички присъстващи.
Виктор хладно кимна в знак на съгласие. Все пак този млад боец, макар и враг, вдъхваше симпатия с откритото си лице и с твърдостта си.
— За всички нас е напълно ясно, че в твоя дом, Виктор, назрява страхотен сблъсък, особено след като се реши да вземеш сестра ми за жена — бавно започна Рагар и огледа всичките сътрапезници. — Братовчед ми Харалд и аз много си говорихме за тази тревожна обстановка. Аз явно не съм роден за воин и ако остана тук, ще попадна между двете враждуващи страни като между чука и наковалнята, без да зная откъде ще ме връхлети смъртта.
Рейна заговори, без да успее да прикрие тревогата си:
— Какво искаш да ни кажеш с тези неясни встъпителни думи, братко?
— Искам всички да разберат, че съм решил да се върна в страната, където е родена нашата майка, Рейна — отвърна Рагар.
— В Лоара? — ахна смаяната Рейна.
— Да. Харалд се съгласи да тръгне с мен. А аз искам да те помоля и ти да ни придружиш, сестро. — Рагар погледна нерешително към Виктор. — Може би и твоят съпруг ще иска да се присъедини към нас?
При тези неочаквани думи Рейна настръхна и веднага се обърна към мъжа си. „Господи, защо по-рано не се сетих сама… Та нали едно такова пътуване може да ни спести всичките мъки тук, на този проклет остров!“
— Убеден ли си, че точно това желаеш? — намръщи се Виктор и замислено изгледа Рагар.
Рагар кимна с глава и отговори с решителен глас:
— Както вече ви казах, Харалд и аз обмисляме това решение от няколко дни. Искам да видя замъка, който майка ни е оставила в наследство на мен и на Рейна. И кой знае, може да се окаже чудесно място и да остана там завинаги… — Той погледна сестра си и въздъхна. — Трябва да призная пред всички смели и доблестни воини в тази зала, че отказвам да вдигна меч срещу родния ми баща или срещу прекрасната ми сестра. По-скоро съм съгласен да умра, отколкото да пролея тяхната кръв.