Но сега нежеланието му да изпълни нейната мечта бе изкопало пропаст между тях. Виктор тъжно си помисли, че меденият им месец е свършил.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
— Пази се, братко. И нека Бог те закриля!
На следващата утрин Виктор и Рейна изпратиха Рагар и Харалд по пътеката към брега на фиорда малката група изпращачи зъзнеше на дървения пристан в мразовитото утро. До тях в ледените води се полюшваше дългият викингски кораб. Квадратното платно, изтъкано на синьо-бели ромбове, се изпъваше от вятъра. Корабът беше напълно готов да потегли към устието на Лоара заедно с Рагар и Харалд на борда. Бяха натоварили тежките торби с храна и меховете с прясна вода. До веслата бяха застанали тримата бойци, които Виктор беше отделил от войската си, за да придружават Рагар и Харалд в опасното пътуване през океана.
Виктор гледаше замислено жена си, която дълго не се отделяше от прегръдката на своя брат. От внимателния му поглед не убягна как се разтресоха раменете й, макар че съпругата му винаги се стараеше да прикрива сълзите си. Рагар и сестра му бяха тъй млади и невинни, така се обичаха и закриляха един друг… От тези тягостни мисли настроението на викингския вожд съвсем се помрачи. Никак не го радваше, че тя се бе покорила на категоричната му заповед да се откаже от всякаква надежда за пътуване с брат си и Харалд към бленуваното царство край Лоара. Изпитваше тягостно чувство на вина, като че ли той бе причината да се разделят членовете на семейството им.
Но нима той вече не е член на семейството на Рейна? Нима няма право да настоява жена му да бди над тяхната любов? Нали това сега е най-важното за тях двамата? Може ли бъдещето им да бъде стъпкано само заради желанието й да се върне в родината си? И как, по дяволите, да успее да убеди своенравната си, но романтична съпруга, че съдбата им е отредила да останат тук, във Ванахейм, че не трябва да се изселват в далечната и чужда за него Лоара?
Рейна отново се притисна към Рагар и го целуна по челото. „Е, това навярно вече е последната целувка“ — помисли си притесненият съпруг.
— Ще се моля да имаш попътен вятър и да не ви връхлети буря, братко — окуражи го младата жена. — Ох, да знаеш как се тревожа за теб! Очакват те дълги и тягостни седмици, с Харалд ще бродите съвсем сами в необятния океан…
— Ще видиш, че всичко ще приключи успешно — успокои я Рагар. — Ако боговете се смилят над нас, лятото наближава и аз съм убеден, че зимните бури са зад гърба ни. — Той смутено се изкашля. — Хайде, сестро, време е да се прибираш, за да не простинеш на този вятър. Ех, но за едно се измъчвам най-много — очаква ви тежка битка за бъдещето на остров Ванахейм. Така ми се искаше да мога да ви помогна…
Рейна се извърна, погледна виновно съпруга си и тъжно кимна.
— За нас не се тревожи. Много добре знаеш, че мога и сама да се браня. И да знаеш, че ще дойде денят, когато ще се прегърнем в Лоара. Кълна ти се, че ще го направя!
Рагар се обърна към Виктор, който намръщено слушаше прощалните им думи.
— Благодаря ти за щедростта и помощта. Без теб нямаше да можем да потеглим на това дълго пътуване.
— Това беше най-малкото, което бях длъжен да сторя за вас — отговори вождът. — А сега се качвайте на борда и бъдете много предпазливи, защото не тръгвате на разходка във фиорда.
Братът и сестрата се прегърнаха за последен път. По-къртен от трогателната сцена, докато Рейна бършеше сълзите си и махаше с кърпа на Рагар и Харалд, изправени край извития борд на лодката, Виктор Безстрашния отново се почувства виновен за тази раздяла. Но нищо не можеше да го разубеди, че Рейна трябва да остане при него. Лодката се плъзна по ледените води на смълчания фиорд, съпрузите мълчаливо впериха взор към бавно изчезващото платно, а Рейна не спираше да маха с кърпичка. Сълзите се лееха от прекрасните й очи като бистър планински ручей дори когато корабът се скри зад скалите.
— Скъпа, вече е крайно време да се прибираме у дома — подкани я Виктор, след като търпението му се изчерпа.
Тя го погледна сърдито и мокрото й лице се сви в спазъм.
— Не. Ще яхна коня си и ще сляза надолу по брега за да видя поне още веднъж платното на кораба им, преди да навлязат в проклетия океан.
Той протегна ръка, за да изтрие сълзите от лицето й.
— Рейна, защо искаш още да се самоизмъчваш?
— Защото е мой брат! — извика тя и гневно отблъсна ръката му.
— А аз пък съм твоят съпруг! — тежко въздъхна младият викинг. — И затова ще дойдеш с мен.