И в този миг, когато отчаянието вече бе свило гнездо в гърдите му, той я зърна отдалеч, приседнала до водата, в малък и скрит залив, под стръмните канари, приведена над пясъка, с прегънати крака, скръстила примирено ръце в скута си, а вълните връхлитаха само на няколко крачки от нея! Дори не потрепна, когато една висока вълна се разби в нозете й. За Бога, да не е полудяла? Нима иска да намери смъртта си, като дочака ледените блокове, влачени от черните води на фиорда, да я затиснат към надвисналите скали?
Виктор скочи от коня си на двадесетина метра от мястото и затича към нея, заобиколен от лаещите вълци. Рейна дори не извърна глава, макар че глутницата вдигаше олелия до небето, и това само го разтревожи още повече. Ледената вода намокри кожените му ботуши. Младият викинг потрепери от студ, но в следващия миг се спусна върху нея, веднага я хвана под мишниците, изправи я на крака и я задърпа навътре към скалите.
— Да не си си изгубила ума? — изкрещя той, но викът му се удави в грохота на прибоя.
Трите измокрени и задъхани вълка ги заобиколиха в сянката на стръмната скала. Виктор се вгледа в унесеното й лице и в гърдите му отново се надигна гняв. Младата жена трепереше от студ, устните й бяха посинели, кожата по ръцете й беше настръхнала. Но най-силно го изплаши отчаянието в погледа й. За миг той си помисли, че тя въобще не е забелязала присъствието му.
— Рейна, отговори ми! — извика Виктор и силно я разтърси.
Най-после тя се сепна, погледна го и като че ли го позна. Думите едва се отрониха между тракащите й зъби:
— Гледах как кораба на Рагар бавно изчезва в океана. И като че ли съм изгубила представа за времето…
— И си рискувала живота си? — изкрещя Виктор. — Не виждаш ли, че приливът ще те залее? Нима животът с мен толкова ти тежи, та си решила да се самоубиеш?
Внезапно в помътнелите й очи избухна гневна искра и Рейна сърдито извика:
— Пелагиус понякога седи е часове на брега на океана, съзерцава вълните и очаква знак от Бога. — След това тя продължи със саркастична усмивка: — Помниш ли, че веднъж ти ми каза, че заслужавам да получа благоволението на Бога?
Той посочи вълните в гневен жест.
— Прибоят не може да ти донесе Божията милост, Рейна, а ще те завлече в студените и бурни води. И никога няма можеш да се измъкнеш от тази ледена прегръдка.
— Може пък вълните да ме отведат до Лоара — промълви тя.
— Защо не опиташ? — ядосано кресна Виктор. — Започвам да си мисля, че ще трябва да те заключа и да не те пускам никъде сама, без мен, докато не се научиш да се подчиняваш на съпруга си. Нима искаш да се отнасям с теб като с робиня?
Лицето й пламна, а очите й блеснаха.
— Кога най-после ще ме оставиш на мира, викинг? — кресна побеснялата жена. — Докога ще ме мъчиш?
Но Виктор не се уплаши, а притисна треперещо й тяло до себе си.
— Забравяш, скъпа, че аз съм твоят съпруг, забравяш, че те обичам повече от себе си, малка глупачке! А сега трябва да се прибираме колкото може по-бързо у дома, край огнището, преди да си се вкочанила от студ.
Виктор изтича до коня на Рейна, който кротко дъвчеше някакви треви под скалата. Доведе го до брега, грабна я с две ръце и я настани на седлото, хвана юздата на коня й, качи се на Слейпнир и двамата потеглиха към селото. Вълците не закъсняха да ги последват.
Когато наближиха селото, край конюшнята Виктор видя Невин и още един младеж, заети с разстилането на сеното. Вождът насочи жребеца си към младежите и те се завтекоха да му помогнат. Не го попитаха защо жена му и той са мокри от главата до петите, макар недоумението да се четеше ясно на лицата им, а без да губят време поведоха Рейна към къщата. Вълците сновяха около тях и виеха, отърсвайки капки вода от рунтавите си козини.
Виктор настигна младежите, отдръпна ги от нея с решителен жест, вдигна я на ръце и я понесе към вратата.
— Отведете вълците и конете до огъня под навеса в задния двор, за да не стоят измокрени на студа. После им дайте нещо за ядене — сухо нареди вождът.
— Слушам, вожде — отговори Невин и замислено поклати глава, като гледаше как Виктор бавно понесе Рейна към къщата.