— Можеш да бъдеш спокоен, викинг — гордо отвърна тя. — Винаги съм имала желязно здраве. И сега ще се оправя.
Той продължи да я гледа напрегнато, докато ръката му бавно проследяваше изящните извивки на тялото й.
— Рейна, зная, че се мислиш за войнствена и непобедима, като легендарните валкирии, но те моля да не забравяш, че всички сме смъртни и не можеш да победиш стихиите.
— Не мога дори теб да победя — прошепна страстно тя, грабна ръката му и я притисна към гръдта си.
Виктор изохка от възбуда. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се нахвърли още в този миг върху прелестното й тяло, но нещо продължаваше да измъчва съзнанието му.
— Рейна, трябва да разбера нещо.
Тя се намръщи и замря в очакване.
— Снощи, когато се любихме, нима ти ми се отдаде само защото се надяваше да изтръгнеш от мен разрешение да отплаваш с Рагар?
За негова изненада, очите й се наляха със сълзи.
— Не — прошепна младата жена и отчаяно отклони очи от него.
Виктор кипна, хвана брадичката й и рязко обърна лицето й към своето.
— Истината ли говориш?
Тя прехапа долната си устна, но не успя да намери кураж да го излъже:
— Може би отначало съм се надявала, че ще успея да те накарам да ме изпратиш в Лоара.
— Рейна…
— Но ти веднага ми отказа, а после…
— После какво?
Ръката й погали красивото му лице.
— После открих, че те желая.
Виктор задиша учестено, пръстите на ръцете им се преплетоха. В душата му се всели страх, че ще няма да издържи на изкушението, ще зарови лице в гърдите й и никога няма да научи отговора, който в момента го вълнуваше повече от всичко на света.
— Ако ми се отдаде само заради насладата да се любим, защо днес тръгна сама да скиташ по крайбрежието?
— Може би защото ме измъчваше отказът ти да задоволиш желанието ми да замина за Лоара, и то след като се бяхме любили тъй пламенно.
Погледът му потъмня от мъка.
— Аха, това ли било! Значи си решила да ме изиграеш въпреки всичките ти уверения, че ме обичаш?
— Не! — гордо отвърна тя. — Не мога да те мамя след като съм се заклела да ти бъда вярна съпруга до гроб. А още по-малко мога да те лъжа когато се съвокупляваме.
— Искаш да кажеш „когато се любим“ — поправи я Виктор.
— Да, когато се любим — прошепна тя. — В такива мигове не те лъжа, кълна ти се, викинг.
Виктор отново впи пламтящите си очи в прелестното й лице и се замисли дали може да й вярва. Надеждата, че не е бил излъган от жена си, постепенно надделя над недоверието му.
— Но защо се остави да те погълнат вълните?
— И аз не зная! — отчаяно изкрещя младата жена. Може би защото не исках да изгубя брат си — единственият ми родственик сред това враждебно племе. А може би и защото не съм забелязала, че от прилива вълните са станали толкова високи. И защото просто не бях на себе си! Аз се разкъсвам между семейството ми, клетвите ми и теб, викинг. — Тя издърпа ръката си от неговата и отново започна да гали красивото му лице. — Но е достатъчно само да ме докоснеш и забравям за всичко останало. Това чувство е по-силно от мен и напразно се опитвах да го изтръгна от сърцето си. Като че ли е наказание от ада.
— Или благодат, изпратена ни от небето. — Виктор не издържа на предизвикателните й ласки и ръцете му започнаха в отговор да галят великолепните й форми. — Трябва да забравим за всякаква вражда, за всички огорчения и страдания, Рейна…
— Може би ще успеем — прошепна младата жена и обсипа с целувки шията и гърдите му. — Зная само, че съм готова да забравя всичко, освен теб.
На лицето му се появи нежна усмивка.
— Помниш ли как ми каза, още в началото на нашата любов, че ние всъщност си споделяме щастието?
Тя кимна.
Той я целуна нежно, без да спре да шепне любовни признания, от които Рейна настръхна.
— Скъпа, за да узнаеш в какво се крие щастието, не е необходимо да ме напускаш, не е необходимо да заминаваш за Лоара.
Тя се сви на кълбо в прегръдката му, а пръстите му продължаваха да я галят от вътрешната страна на бедрата й. Рейна внезапно поиска да може да вярва на всяка негова дума, да може отново да се надява, че те ще бъдат безкрайно щастливи и нищо няма да я разочарова. Винаги, щом този красив мъж започваше да й доказва колко много я желае, цялата й гордост и упоритост се стопяваха, изчезваха в някаква гореща мъгла и за нея времето спираше хода си. Въпреки че му казваше, че доста често не го разбира, вродената й интуиция й помагаше да схване най-важното. Тайно в себе си Рейна се гордееше, че притежава сърцето на този не само красив, но и много умен и благороден вожд, пред когото бледнееха всички обитатели на острова. В края на краищата тя беше неговата съпруга и беше напълно естествено той да не се съгласи да я изпрати в далечната Лоара. Мисълта, че трябва да се раздели с него, че ще загуби любовта му, я изпълваше с ужас и само в страстните му прегръдки можеше да намери утеха. Когато телата им се вплитаха едно в друго и устните им се сливаха, всички мъчнотии изчезваха някъде далече, много далече, а за тях оставаше само неописуемата радост и наслаждение.