ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Виктор Безстрашния се събуди, обзет от ужас.
Събудиха го приглушените викове на жена му, долитащи откъм вратата на спалнята им. Тръпки полазиха по гърба му, когато чу смразяващия вик на Рейна:
— Умри, кучи сине!
Виктор скочи от леглото и разтърка очи, за да вижда по-добре. Инстинктивно разбра, че навън е съмнало, макар че около него всичко тънеше в полумрак — от никъде не проникваше светлина, само няколко буци торф все още тлееха в огнището в средата на спалнята.
На пода до вратата жена му, облечена само с ленената си риза, беше притиснала коленете си върху гърба на един едър, непознат мъж. С едната си ръка Рейна държеше китките на мъжа извити на гърба му, а с другата притискаше кинжала си до гърлото му. Лицето й бе изкривено от гняв, а пленникът се тресеше от страх и стенеше от болка. Край тях бе застанала с настръхнали уши Фрея, малката лисица на Рейна, уплашена до смърт.
Виктор веднага се озова при тях, без дори да се замисля, че е напълно гол.
— Рейна, какво правиш? — дрезгаво извика той.
Тя отметна глава нагоре, изгледа го сърдито и процеди през зъби:
— Ще го убия този кучи син. Промъкнал се е като змия чак до спалнята ни, за да ни убие докато спим.
— Какво? — извика Виктор, смаян от думите й.
— Волфгард изпратил още един убиец, за да ни наръга с кинжал в леглото — обясни му Рейна. — Преди малко си играех с Фрея, защото вече се бях наспала, а не исках да те будя толкова рано. Внезапно видях през процепа на вратата как този негодяй се промъква на пръсти в съседната стая с кинжал в ръка. И тогава този глупак се нахвърли върху мен, но не ме улучи с кинжала си.
Виктор се приближи към вратата и разгледа мястото, където се беше забил кинжала на убиеца.
— Господи, но защо не извика, защо не ме събуди веднага?
— Ами не исках да ти смущавам съня, съпруже мой. Не исках да се измъчваш, нали и без това имаш толкова много грижи. Сега по-добре се върни в леглото. И без теб ще се оправя с този кучи син. Като усети острието на кинжала ми в гърлото си, няма да посмее дори да гъкне.
При тези безмилостни думи на младата господарка пленникът ги изгледа от пода, в очите му се изписа ужас, а от скованите му устни едва чуто се отрони молба за милост. Виктор клекна до нея на пода и я хвана за ръката, изплашен, че жена му ще забие кинжала си в гърба на пленника.
— Недей да бързаш, мила. Не трябва да убиваме този нещастник.
— А нима той щеше да ни пощади? — изкрещя тя.
— Не, нямаше да ни пощади, но и двамата знаем, че трябва да го оковем във вериги при другите двама убийци, които стражите ми заловиха на брега на фиорда, и едва по-късно ще решим участта им.
— Не! — възнегодува непокорната валкирия. — Трябва да го убия и то още сега!
— Не! — отсече вождът. Гласът му проехтя по-силно дори и от нейния. — Забранявам ти да го убиваш!
За миг погледите им се кръстосаха като два меча. Но Рейна, внезапно отвратена от мисълта да убие със собствените си ръце това сляпо оръдие на коварния Волфгард, с рязко движение пусна ръцете на пленника и захвърли кинжала си в ъгъла на спалнята. Виктор с ужас видя как освободеният пленник рипна от пода като пантера, с един скок се добра до кинжала, така лекомислено запокитен от Рейна в ъгъла, и се нахвърли върху него! Вождът с отчаяно усилие успя да отскочи в последния момент, когато нападателят, стиснал дългия кинжал в ръка, с рев връхлетя отгоре му.
Виктор, гол и обезоръжен, го издебна отзад и го хвана за ръката, изви китката му и успя да го накара да пусне кинжала на пода в мига, когато смъртоносното острие беше на сантиметри от гърдите му. Двамата мъже се вкопчиха в схватка на живот и смърт, а Рейна побърза да вземе в ръцете си изплашената лисица отиде до леглото, седна и започна да гали животинчето. Сякаш изобщо не забелязваше двамата мъже, които се бяха вкопчили един в друг и се търкаляха по земята. Виктор Безстрашния трябваше да напрегне всичките си сили, за да се справи с обезумелия нападател.
Най-после вождът успя да го повали на пода с един съкрушителен удар под брадата.
— Много ти благодаря, Рейна — рязко рече Виктор през рамо. — Трябваше да напрегна всички сили, за да се справя с този негодник, а ти дори не помръдна.
Тя го погледна възмутено от леглото, без да спира да гали лъскавата кожа на дребната лисица.
— Много си красив отзад — небрежно рече тя.
— Май трябва да те съблека гола и добре да те натупам по задника, заради поведението ти. Защо постъпи така, Рейна?
— Струва ми се, че напоследък си прекалено милостив към хората на Волфгард — рече тя и сви рамене. — Надявам се, че най-после успя да се убедиш от собствен опит, че тези убийци не заслужават милост.