Рейна го слушаше като омагьосана, покъртена от така живо описаната сцена. Думите му звучаха много убедително, защото младата жена вярваше, че нейният необикновен съпруг наистина е живял друг живот в един съвсем друг свят. Тя знаеше от безброй поверия и легенди, че такива прозрения, изпратени от боговете, са свещени и винаги се сбъдват. Но въпреки това не можа да обуздае докрай гнева си. Как може любимият й мъж да постъпва така лекомислено и да дарява живота на враговете си, на тези безмилостни убийци? Ако не я беше спрял, онзи коварен нападател отдавна да беше получил заслужената си участ! В душата й се бореха две противоречиви чувства — бясната омраза към хората на Волфгард и женствената доброта, която Виктор майсторски умееше да събужда в чувствителното й сърце.
А имаше и нещо още по-важно — ако се остави в ръцете му, ако се подчини на напътствията му и реши да го следва в осъществяването на странните му блянове, младата жена трябваше да се прости за цял живот с мечтата за Лоара. Макар че със всеки изминат ден тя все повече се влюбваше във Виктор Безстрашния против волята си, Рейна не можеше да забрави нито Рагар и Харалд, нито далечната и бленувана Лоара — нейната истинска родина. Най-тъжното бе, че по никакъв начин не можеше да съчетае мечтите на съпруга си със своите.
От острия му поглед не убягна загрижеността, която се изписа на красивото й лице, затова Виктор побърза да я притисне до гърдите си.
— Рейна, не искам да крия бляновете си от теб, защото за мен сега ти си най-ценното на този свят. Нима не желаеш да споделиш с мен остатъка от дните си? Защо, любима, поне веднъж не се опиташ да ми повярваш и да започнеш да споделяш всичко с мен така, както аз споделям с теб дори и най-съкровените си мечти?
В очите му тя прочете непреодолим и страстен копнеж да я покори на волята си и да я отнесе със себе си в приказното царство на неговите мечти и някакъв неведом глас в нея започна да й нашепва, че за нея няма да има по-голямо щастие от това да му се покори и да го следва докрай. Но в следващият миг замаяната жена си припомни, че Виктор Безстрашния не е видение, измислено от нея, а мъж от плът и кръв, който желае не само душата й, но и тялото й. Едва сега разбра с поразяваща яснота, че този неумолим викинг няма да се примири да я притежава само отчасти. Заради него ще трябва да се откаже от всичко — от волята си, от войнствените си инстинкти, от мечтата за Лоара. Този странен мъж искаше от нея да пожертва всичко най-скъпо за нея, без той самият да жертва нещо от своя страна… От тази тъжна равносметка на лицето й отново застина маската на гордото непокорство.
— Не, викинг, не трябва да разчиташ прекалено много на мен — отсече тя и се отдръпна от него.
С каквото и да се захващаше, през целия ден Виктор не можа да се успокои. Не можеше да забрави суровите думи на жена си. Беше споделил с нея най-съкровените си мечти, а Рейна ги беше отхвърлила с лека ръка.
Младият мъж разбираше, че тя все още не може да му прости отказа да и разреши да замине за Лоара с Рагар и Харалд, а освен това войнствените й инстинкти продължаваха да доминират в поведението й. Разбира се, Виктор не искаше тя да му се подчинява като безропотна робиня, напротив — той копнееше да доживее деня, когато ще взимат заедно най-важните решения. За съжаление жена му досега не проявяваше желание да действа според намеренията му. Виктор си повтори, че не трябва да забравя, че пред него не стои просветена жена от двадесетото столетие, а представителка на мрачното Средновековие, със всички страсти и разбирания, присъщи на хората от това далечно минало. Привикнала е от малка да вижда как свирепи воини размахват мечове и превземат крепости, а жените плачат или безмълвно понасят тежкото си ежедневие. Всичко изглеждаше тъй отчайващо, че понякога дори и неговата вяра се изчерпваше и той бе готов в следващия миг примирено да отпусне ръце… Но не, въпреки всичко не трябваше да позволи на Рейна да постъпва лекомислено и да следва единствено гласа на кръвта, защото тогава никой не можеше да предвиди последиците за тях двамата… и за бъдещите им деца. Трябваше да продължи да настоява тя да се грижи най-вече за семейството им. А него очевидно го очакваха още много дни, през които, въоръжен с безкрайно търпение и любов, ще трябва да се опита да я облагороди. Бавно и неотстъпно, както се шлифоват необработените диаманти…
Но сега между тях имаше все още много противоречия и бяха потребни големи усилия за да постигнат пълната хармония в мислите, чувствата и постъпките им. Ако в някой миг той чувстваше Рейна като най-близкото си същество, в следващия тя бе способна с един замах да събори всичко. Това го влудяваше, но въпреки това беше дяволски възбуждащо и заинтригуващо.